Самотният пазител бе обкръжен от яростта на хаоса и лудостта в кралството на Пламтящия легион. Не виждаше земя или небе, само побъркан вихър от огнени цветове и необуздани енергии. Оркът подозираше, че досега щеше да е полудял, ако не бе толкова концентриран в битката с враговете си.
Зад гърба му порталът пламтеше, нетърпелив да изпълни злокобната си цел. Зелените пламъци танцуваха като живи и привличаха демоните така, както молецът лети към светлината. Брокс очакваше да го повалят веднага, ала не само че все още стоеше на краката си, но и не бе допуснал дори един демон да достигне портала.
Войнът не знаеше колко още може да издържи. Надяваше се да оцелее, докато проходът бъде затворен. Омагьосаната брадва му даваше предимство, което Брокс използваше добре, но оръжието му помагаше само докато имаше сила да го върти.
Нещо черно помръдна отдясно и оркът инстинктивно се обърна да го посрещне…
Порази го ужасяваща сила, която правеше демоните, с които се беше бил досега, да изглеждат като прашинки. Рамото на Брокс изпука и той усети, че няколко от ребрата му се забиват във вътрешните орани. През цялото му тяло запулсира зашеметяваща болка.
Опита да стане, но силата отново го повали. Краката му бяха смазани, а челюстта — счупена отдясно. Оркът вкуси собствената си кръв, но вкусът не му бе непознат. Едното му око се затвори от силната подутина над него. Брокс едва успяваше да диша.
Но все още здравата му дясна ръка не изпускаше брадвата. Той преодоля цялата ужасна болка и замахна с надеждата да удари нападателя си.
Острието се натъкна на нещо и в началото оркът усети прилив на надежда. Квиченето, което последва обаче, му показа, че е ударил само адски звяр, опитващ да се възползва от раните му.
„Колко жалко…“
Въпреки думите, в отвратителния глас в ума му звучеше всичко друго, но не и жалост. Оркът усети върху себе си огромна сянка.
„Колко жалко е да хабиш подобно великолепно умение срещу мен…“
Брокс изрева измъчено и успя да се изправи. После брадвата отново полетя.
Този път той веднага разбра, че не е ударил обикновена демонична хрътка.
Проехтя яростен рев, който оглуши ранения войн. Брокс успя да види с единственото си здраво око, че срещу него стои титанично рогато създание, облечено в пламтяща черна броня. Гъстата му коса и брада бяха изградени от чист огън. Оркът не можеше да различи чертите на гиганта, но по някакъв начин съзнаваше, че са едновременно съвършено красиви и отвратително отблъскващи.
Тогава титанът вдигна едната си ръка и в нея Брокс видя дълъг зловещ меч, чиято горна половина беше счупена. Останалата част от острието бе назъбена и напълно способна да убива.
Зеленокожият войн стисна изпочупените си зъби и започна да напява смъртна песен.
Назъбеният връх го прониза и излезе през гръбнака му. Тялото на орка затрепери неудържимо и очите му потъмняха. Брадвата се изплъзна от безжизнените му пръсти.
Брокс издиша за последен път и най-накрая се присъедини към бойните си другари от миналото.
— Твърде много са! — изкрещя Ронин.
— Трябва да сторим каквото можем! Малфурион има нужда от време! — отвърна Крас от гърба на Алекстраза.
— Може ли изобщо да постигне нещо?
— Той е част от самия Калимдор! Би трябвало да е в състояние! Има най-голям шанс от всички ни! Повярвай ми!
Ронин не каза нищо повече, само кимна и запрати още двайсет демона, към какъвто ад ги очакваше в отвъдния живот.
Звукът навън и дори вътре вече ставаше нетърпим. Кралица Азшара започваше да губи търпение. Облечена в най-красивите си одежди, за да посрещне великия Саргерас, Светлината на Светлините излезе в коридора, следвана от демоничните си пазачи. Нощните елфи стояха нервно в готовност, докато ги подминаваше.
— Важ! Лейди Важ!
Първата придворна дама веднага дотича от противоположната посока и бързо се просна на пода пред своята господарка.
— Да, кралице моя! Тук съм, за да ви служа!
— Тук си, за да отговаряш на въпросите ми, Важ! Увериха ме, че всичко е наред, но въпреки това дворецът е в пълен хаос! Чувствам се лично засегната от това! Искам редът да бъде възстановен, това ясно ли е? Какво ще си помисли нашият господар Саргерас?
Изражението на Важ не трепна и за миг, докато се носеха по великолепния мраморен под, всяка плоча от който носеше стилизирания профил на Азшара.