Саргерас.
В килиите под двореца бе заключена млада нощна елфа, която не беше марионетка нито на кралицата, нито на демоните. Тя се опитваше да заглуши разяждащия я страх с непрестанни молитви към своята богиня.
Тиранде Уиспъруинд се събуди от един кошмар, за да попадне в друг. Последното, което жрицата на Елун, Майката Луна, си спомняше, бе, че се намира сред ужасяваща битка. Хвърлена от умиращата си пантера, тя си беше ударила главата и Малфурион я бе издърпал на безопасно място… ала после всичко потъваше в мъгла. Тиранде смътно си спомняше ужасяващи гледки и звуци. Подобни на козли създания със зловещо хилещи се усти. Ноктести космати ръце, които я стискат. Отчаяният глас на Малфурион, а после…
После жрицата се бе събудила тук.
Красивите й издължени очи огледаха затвора за хиляден път. Изписаните устни се разделиха в мрачна гримаса на съжаление и в крайна сметка на признание, че ситуацията, в която е изпаднала, наистина е ужасна. Тя разтърси глава, а дългата й тъмносиня коса, сред която сребристите нишки се виждаха по-ясно сега, когато бе свалила шлема си, се разпиля във всички посоки. Нищо не се бе променило след последния й оглед. И наистина ли очакваше друго?
Нямаше вериги, които да оковават китките и глезените й, но със същия успех можеше и да ги има. Блестяща зелена сфера се издигаше на около стъпка от пода и я заобикаляше от всички страни. Ръцете й бяха протегнати над главата й, а краката — плътно прилепени един към друг. Колкото и да се опитваше, върховната жрица на Елун не можеше да раздели крайниците си. Магията на великия демон Аркемонд се беше оказала могъща в това отношение.
Но макар и заклинанието му да държеше Тиранде в плен, Аркемонд се бе провалил в намеренията си. Тя не се съмняваше, че желанието му е било да я измъчва и да я пречупи така, че да се преклони пред неговата воля и тази на господаря му. Освен това главният демон разполагаше не само с ужасяващото си въображение, но и с уменията на Аристократите и садистичните сатири.
Но в мига, в който Аркемонд се бе опитал да я нарани физически, около жрицата на Елун се беше появило бледо сияние с цвета на лунна светлина. Демонът и подчинените му не можаха да сторят нищо, за да го пробият. Срещу злите им намерения бронята, защитаваща слабото й тяло, щеше да е толкова полезна, колкото и тънкото сребристо наметало, което бяха отскубнали още в началото, но тази прозрачна аура бе като желязна стена, дебела цяла миля. Аркемонд я беше атакувал непрестанно, но без резултат. В безпомощната си ярост, гигантското татуирано създание бе сграбчило нищо неподозиращ адски пазач за врата и бе смазало гърлото му без ни най-малко усилие.
После я бяха оставили сама, защото усилията им да унищожат армията на нощните елфи все пак бяха по-важни от една самотна жрица. Това не значеше, че нямат някакви бъдещи намерения за нея, защото сатирите, които я доведоха от бойното поле през магическия портал, бяха информирали Аркемонд, че тя е близка на един определен елф, когото господарят им е белязал… Малфурион. Най-малкото щяха да намерят начин да я използват срещу него и именно това лежеше в основата на по-голямата част от сегашните й страхове.
Маршируващи стъпки я предупредиха, че в коридорите на подземието е дошъл някой. Осъзнаването се появи в погледа й в същия момент, в който ключалката на вратата изщрака. Елфът, който влезе в килията, будеше у нея почти същия страх, който постигаше и Аркемонд. Белязаният офицер носеше броня в блестящо изумруденозелено със златен изгрев на гърдите. По гърба му се спускаше наметало, чийто цвят пасваше идеално на златото. Тесните му очи сякаш изобщо не мигаха и когато се спряха на нея, силата на погледа му бе толкова голяма, че тя не можеше да го срещне със своя.
— В съзнание е — отбеляза Варо’тен, обръщайки се към някой отвън.
— Тогава непременно… — отвърна спокоен женски глас. — Нека видим какво е онова, което лорд Аркемонд цени толкова високо…
Капитанът се поклони и се отмести, за да премине говорещата. Тиранде едва се удържа да не ахне, макар и вече да предполагаше коя може да е посетителката й.
Кралица Азшара бе точно толкова красива и съвършена, колкото разправяха историите. Великолепната й сребърна коса се спускаше назад по гърба. Премрежените й очи бяха златни, а устните — пълни и изкусителни. Носеше копринена рокля, пасваща на косата й, толкова тънка, че показваше доста ясно красивите форми, скрити под нея. На всяка от китките й имаше гривни, покрити със скъпоценни камъни, а обици със сходна украса висяха почти до голите й рамене. Високата тиара в косата й бе украсена с рубин, който отразяваше мътната светлина от носената от близкия страж факла, превръщайки я в почти заслепяващ блясък.