Скоро… Съвсем скоро…
Малфурион и Илидан не спираха да се борят с демоните сред руините. В същото време вливаха силата си в диска в непрестанен поток. Илидан се опитваше да действа силово, но за щастие Малфурион го удържаше. Това трябваше да бъде извършено точно, дори и когато секундите можеха да означават разликата между живота и смъртта.
И тогава… най-накрая бяха готови да ударят.
Но в мига, в който започна последната магия, Малфурион почувства чудовищно зло, което докосна ума му. Зло, което не принадлежеше на Саргерас. Гласовете зашептяха в ума му, обещаваха му всичко. Можеше да властва над Калимдор, да направи Тиранде своя кралица, а Пламтящия легион — личната си армия. Всички щяха да се кланят пред величието му. Трябваше само леко да изкриви заклинанието си.
Друидът се опиваше да се пребори с шепота, защото добре знаеше какво всъщност желаят говорещите. Той продължи заклинанието…
Само за да усети как Илидан внезапно се опитва да стори онова, за което гласовете увещаваха него. Друидът беше успял да се противопостави на изкушението им, но магьосникът се беше оказал по-лесна жертва.
„Илидан!“
Малфурион запрати мислите си към своя близнак по начин, наподобяващ реален удар. Почувства как тъмната хватка около Илидан се строшава. Брат му рязко си пое въздух…
„Отново съм на себе си“ — увери го магьосникът миг по-късно.
Макар и да не му вярваше напълно, Малфурион продължи да плете магията. Не им оставаше много време. Цяло чудо бе, че властелинът на Легиона още не е влязъл в Калимдор. И по-лошо — независимо, че за момента старите богове бяха отблъснати, ако порталът останеше отворен задълго, те пак щяха да намерят начин да го изкривят и да последват Саргерас в смъртния свят.
Съзнавайки какво очаква Калимдор тогава, Малфурион хвърли магията. Каквото и поражение да нанесеше на света, тя щеше да е като лек полъх, сравнена с алтернативата.
Мъртвешка тишина изпълни небето. Сякаш в смъртното измерение не съществуваха звуци. Вятърът замря и дори от разкъсвания от бурята Кладенец вече не звучаха зловещите гръмотевици.
И тогава… невероятен вой разтърси Кладенеца, Зин-Азшари и може би целия останал Калимдор. Ужасяващ вихър се надигна зад Малфурион, но Изера бързо набра височина, за да компенсира промяната във вятъра. Новата стихия набра ярост, която надвишаваше всичко, виждано някога от друида. Хванати неподготвени, другите дракони в началото махаха дивашки с криле, но после като по чудо успяха да се задържат, сякаш вихърът бе изчезнал.
Гибелната стража и техните братя нямаха този късмет. Крилатите демони се носеха безконтролно сред циклона, неспособни да се преборят със страховития вятър. Неколцина се сблъскаха един в друг, строшавайки черепи и крайници, но макар че много демони умряха, стихията беше толкова силна, че безжизнените им тела не паднаха в Кладенеца, а вместо това продължиха да се носят над него в някакъв зловещ танц.
Вихърът се увеличи десетократно, стократно дори, но за драконите и техните ездачи все още не беше нищо повече от лек бриз. По-различна съдба очакваше ужасените им врагове. Стотиците гибелни стражи се рееха безпомощно насам-натам…
А после с бясна скорост бяха засмукани към портала.
Онези, на които още им бе останал някакъв въздух в дробовете, завиха и закрещяха, ала за могъществото на Малфурионовата магия бяха като прашинки. Прииждащи от всички посоки, чудовищните войни се носеха към портала, през който братята им чакаха да преминат.
— Работи! — извика Илидан с триумфален смях. — Работи!
Но Малфурион не се отпусна, защото чувстваше как магията му среща съпротива. В момента му бе невъзможно да определи дали това е дело на властелина на Легиона или на старите богове. Друидът знаеше само, че ако позволеше да отслабят хватката му върху заклинанието, всичко, което е постигнал досега, щеше да бъде загубено задно със собствения му свят.
Неестественият вятър продължаваше да увеличава силата си, засмуквайки демоните от небето и забивайки ги в центъра на Кладенеца. Само след секунди небесата бяха напълно прочистени от покварата на Легиона, но вятърът все така не отслабваше.
Малфурион, който още се намираше на две места едновременно, сега гледаше с удивление как ордата около него, брат му и Тиранде забави устрема си и изпадна в паника. Едрите адски пазачи и чудовищните хрътки започнаха да се вкопчват в разораната земя. Един свиреп инфернал успя да направи няколко крачки към триото, а после дори и той не можа да продължи.