Размахвайки отчаяно крака и опашка, първият адски звяр излетя във въздуха с жалостиво квичене, докато се стапяше в далечината над Кладенеца.
Последва го втора хрътка, а после и няколко от рогатите войни. След това сякаш някакъв бент се отприщи и десетки демони започнаха да отлитат нагоре като някакъв извратен, обърнат наопаки дъжд. Те се понесоха над черните води и Малфурион видя, че във въздуха телата им ставаха сякаш течни и безплътни.
Зави му се свят и едва не изпусна контрола над магията си. Гледката на Зин-Азшари изчезна. Малфурион бързо се обърна и видя, че брат му вече не седи до него. Все още чувстваше връзката помежду им, но сега определено беше по-слаба.
Друидът запази концентрация. Усещаше как естествената енергия на света тече през него. Дърветата, тревата, камъните и животните… всички жертваха част от себе си, за да му дадат нужната сила. Нощният елф смътно си даваше сметка, че това, което върши в момента, е далеч над всичко, на което Ценариус го бе учил някога, както и всичко, което бе вършил преди. Магията на Илидан продължаваше да се вие около неговата, прибавяйки своята мощ.
Той рязко извика, защото сякаш хиляда игли прободоха ума му едновременно. Не можеше да сбърка стила на Саргерас в тази атака. Повелителят на Легиона изпълни съзнанието му и се опита да погълне друида отвътре.
Малфурион се напрегна, борейки се да отблъсне поне нищожна частица от агонията. Калимдор не спираше да го подхранва и да му дава всичко, което може. Светът бе поверил на друида бъдещето и съдбата си. Сега той беше негов пазител. Повече от Ценариус, Малорн или дори Аспектите. Всичко зависеше само и единствено от него.
Само той… срещу Пламтящия легион и старите богове.
— Работете, псета! — изрева Манорот към магьосниците и демоните. — По-силно!
Един от Аристократите залитна напред. Също като останалите, тялото му приличаше на скелет. Някога красивата му роба го покриваше като цветен погребален саван. Той се закашля, а после забеляза — твърде късно — надвисналата над него сянка.
— Господарю Манорот! Моля ви, нуждая се само от…
Демонът хвана главата му с една ръка и смаза черепа на нощния елф, превръщайки го в кървава каша. Манорот вдигна люлеещото се тяло и го размаха пред очите на изплашените нощни елфи и сатири.
— Работете!
Въпреки че вече бяха полумъртви от глад и изтощение, заклинателите незабавно удвоиха усилията си. Но дори и тогава Манорот не се успокои. Той захвърли гротескните останки настрани и се приближи до начертаните на земята символи. Ако искаше да постигнат успех, трябваше да се включи в заклинанието.
Но когато разбута онези, които стояха на пътя му, го обзе странно усещане за неправилност. Движенията му се забавиха неестествено и когато погледна към един от ередарите, видя, че същото се случва и с уорлока. Нощните елфи сякаш не бяха толкова силно засегнати, но дори и те се движеха все по-бавно и по-бавно.
— Какво… какво… става? — запита той, макар и да не се обърна конкретно към някого.
Удряйки пода с тежката си опашка, демоничният генерал се опита да се завърти, но когато вдигна окървавените си ръце, очите му се разшириха. Люспестата му кожа бе станала прозрачна. Демонът виждаше собствените си мускули и кости, но дори и те вече не изглеждаха напълно материални.
— Не е възможно! — изтътна крилатият демон. — Не е възможно!
Стената на кулата, гледаща към Кладенеца на вечността, се строши навън.
Някаква огромна сила задърпа демоните. Онези, намиращи се най-близо до назъбения отвор, почти незабавно последваха големите камъни над черното езеро и бързо се стопиха в далечината. Дори най-тежко бронираните войни полетяха като перца.
Кръгът се разкъса. Въпреки страха си от Майорот, нощните елфи се разбягаха, разпознавайки катастрофата. Достигнали предела на силите си, ередарите се опитаха да последват магьосниците, но ужасяващият вятър, всмукал адските пазачи, достигна и тях. Уорлоците изчезнаха през дупката с див вой.
И накрая в залата остана само Манорот. Невероятната му сила и тежест му помагаха и крилатият демон успяваше да устои на силата на гладния ураган. Зловещите му очи се впиха в развалящото се заклинание. Той се насочи към центъра на символите. Там имаше достатъчно магия, за да може да създаде с нейна помощ защитна бариера/ зад която да изчака тази атака да спре.
Всяка стъпка му костваше колосални усилия, но Манорот не се отказваше. Първо единият му подобен на дънер преден крак влезе в кръга, а после и вторият. Крилата му се размахваха лудешки, за да го избутат още малко напред. Третият крак на демона влезе в кръга… и накрая, допускайки триумфална усмивка да се разлее по ужасяващото му лице, Манорот заби и четвъртия вътре.