Порталът започна да се разпада.
Една след друга огнените стени около прехода се сринаха. Саргерас се опита да ги издигне наново, но дотогава порталът вече бе достигнал етап, в който дори силата на титана не беше достатъчна. Една безценна секунда открадна победата на демоничния повелител.
И тогава се случи нещо, което Крас дори не бе сънувал, че е възможно. Саргерас отказа да повярва в поражението си и пристъпи през сриващия се портал, опитвайки се едновременно да го съгради и да премине през него. Това желание се оказа фатално. Когато порталът имплодира, демонът се озова в капан. Не можеше да избяга, не можеше да се върне обратно. Титанът изпусна меча си и започна да блъска портала с юмруци, но без резултат. Коридорът между световете се свиваше все по-бързо, докато накрая не започна да го премазва. Саргерас изрева и гласът му проехтя в умовете на всички.
„Няма да бъда отхвърлен! Няма!“
Но порталът продължи да се свива и властелинът на Легиона сякаш се свиваше с него. Той се бореше да задържи пътя отворен, а вътрешността на прохода пламтеше от чудовищните му усилия.
И тогава, докато демонът все така крещеше яростно и блъскаше стените… порталът бе унищожен.
Саргерас бе унищожен.
— Свърши се! — ахна Малфурион. — Свър…
Но гласът му заглъхна, защото въпреки изчезването на прохода, водовъртежът в центъра на Кладенеца продължаваше да бушува. И по-лошо, започна да се уголемява и издува. Докато друидът гледаше, краищата му започнаха да разяждат брега на Зин-Азшари.
Нощният елф се обърна към Крас.
— Какво става?
Магьосникът махна с ръка, без да обясни.
— Трябва да се махнем оттук! Трябва всички да се махнем колкото може по-далеч от Кладенеца!
Алекстраза и останалите бързо се обърнаха към брега. От черното езеро започна да блика необуздана енергия. Целият Зин-Азшари се тресеше и докато драконите се носеха над него, магьосникът видя, че дори отвъд пределите на града в земята са се появили пукнатини.
— Започва се… — прошепна Крас. — Нека създателите ни закрилят… започна се и не можем да сторим нищо, за да го спрем.
Около групата се разрази нова буря, която ги разпръсна във всички посоки, въпреки мощта на драконите. Когато се окопитиха и си върнаха контрола върху полета, левиатаните се събраха отново на едно място… с изключение на един.
Изера — а заедно с нея и Малфурион и диска — ги нямаше.
Крас бързо огледа небесата, но Аспектът не се виждаше никъде. Чак когато погледът му се обърна към земята, магьосникът видя накъде е отлетяла.
Обратно към Кладенеца на вечността.
— Не! — Дори Изера не разбираше каква съдба ще порази този регион. И по-лошо, никой не можеше да предположи какво ще се случи с линията на времето, ако Демоничната душа бъдеше изгубена в предсмъртните гърчове на Кладенеца. — Трябва да се върнем! Да ги спасим!
За нейна чест, Алекстраза незабавно смени посоката. Червеният мъжкар на Ронин и останалата без ездач бронзова женска понечиха да ги последват, но Крас им махна да не го правят. Той се концентрира и успя да проникне в мислите на Ронин, въпреки многобройните магически енергии, които се носеха във всички посоки наоколо и му пречеха.
„Трябва да се върнеш при армията! Предупреди Джарод и всички останали да избягат колкото могат по-надалеч от Кладенеца! Да бягат към връх Хайджал!“
Нямаше нужда да обяснява повече, защото от всички тях човекът щеше да го разбере най-добре. Ронин бе дете на бъдещето и осъзнаваше какво става не по-зле от някогашния си учител. Младият магьосник се наведе към дракона си, заговори му и след секунди червеният отново се отправи към брега. Бронзовата се поколеба, но накрая го последва.
Крас гледаше пейзажа, докато Алекстраза преследваше Изера. Близо до останките от портите на двореца сега имаше цепнатина, широка почти колкото размаха на крилото на неговата кралица. Някои от сградите, по случайност останали цели след първоначалния ужас, причинен от демоните, се разтърсиха силно, а после много от тях пропаднаха.
„Неизбежно е… — Драконовият магьосник се взираше напред, опитвайки се да види Изера и друида. — Разцеплението застигна Калимдор…“
Един полилей падна на мраморния под и хилядите му кристали се пръснаха във всички посоки. Немалко от тях летяха със скоростта на снаряди. Една от придворните дами на Азшара падна, а от челото й стърчеше красив прозрачен къс.