— Не и ако се окажем в него, когато стане! Защо не бягаше?
Илидан избърса ръка. Чак сега Малфурион видя лекият блясък на магическа сила, който я обгръщаше. Забеляза и влагата.
— Какво си правел с ръката си в Кладенеца, Илидан?
В този момент един яростен трус запрати и двамата нощни елфи на колене. Илидан извика:
— Ако имаш средство да ни измъкнеш оттук, мисля, че е време да го използваме! Опитах се да ни пренеса двамата с Тиранде, но Кладенецът смущава твърде много заклинанията ми!
— Насам!
Малфурион стисна ръката на брат си и затегли Илидан към другите. Тиранде вече седеше на гърба на Изера. Тя помогна на магьосника да се качи, а после, и на друида.
В този миг над тях надвисна огромна сянка. Малфурион инстинктивно очакваше някакъв демоничен ужас, но после видя, че това са Крас и Алекстраза.
— Демоничната душа! — извика магьосникът. — У теб ли е все още?
Нощният елф докосна една от кесиите на кръста си. Беше прибрал вътре диска, преди Изера да се е приземила.
Крас кимна облекчен.
— Бързо тогава! Трябва да полетим бързо и надалеч! Дори въздухът няма да е в безопасност!
Разбирайки, че магьосникът знае многократно повече, отколкото е признавал, Малфурион стисна здраво врата на Изера. Тя се издигна над руините и след миг под лапите й се отвори нов процеп.
— Зин-Азшари ще изчезне… — извика древният заклинател. — И това е само началото!
Двата дракона махаха с криле колкото можеха по-силно, но се движеха така, сякаш си пробиват път през катран. Малфурион се обърна и видя, че дори небето над Кладенеца вече не съществува. Огромен фуниевиден облак обгръщаше всичко. Илидан явно бе казал истината. Магическото езеро бе изстрадало твърде много от магиите на Легиона, старите богове и защитниците.
Нима той и приятелите му бяха спасили света, само за да го унищожат?
Нещо, което в началото му заприлича на оглушителна гръмотевица, разтърси друида. Той стисна уши, чакайки го да отмине.
— Вижте! — извика Тиранде, а устните й бяха достатъчно близо до него, за да я чуе. — Градът!
Те видяха… и станаха свидетели как земята отвъд Зин-Азшари се разкъса. Отвори се каньон с дължина поне няколко мили. Цялата столица буквално започна да се плъзга към Кладенеца.
— Дърпането… започва… да става… прекалено… силно! — изрева Изера.
Черното езеро засмукваше всичко в пастта си, поглъщайки Калимдор. Зин-Азшари сега се носеше сред водите — остров, който бе толкова стабилен, колкото и морската пяна. По ирония на съдбата дворецът бе все още почти непокътнат, макар и кулата, където се бяха преместили Аристократите след унищожаването на предишната, да се бе килнала опасно на една страна.
Около града се вихреха зловещи мълнии от магическа енергия и той започна да се носи все по-бързо през водовъртежа. За разлика от останалото, което Кладенецът откъсваше от Калимдор, Зин-Азшари се насочи право към центъра. Малфурион усети как хватката на Тиранде около ръката му се стяга като менгеме.
— Отива си… — прошепна тя. — Отива си…
Придворните й дами крещяха. Важ бе стиснала крака й. Кралицата държеше празната си чаша, отказвайки да приеме ставащото с двореца й. Тя бе Азшара, Светлина на Светлините и върховен господар на своя народ! Не беше дала позволение за подобно нещо!
Саргерас нямаше да дойде. Азшара го разбираше, макар и да не го беше казала на слугините си. Не можеше да допусне да разберат, че тя е сгрешила. По някакъв начин жалките боклуци му бяха попречили да дойде в Калимдор… да дойде при нея.
Тътенът се усили. Внезапно дворецът потъна в непрогледен мрак, в който дори нощните елфи не можеха да виждат. Единственото осветление идваше от силите на Кладенеца. Черната вода започна да се излива през прозорците и помете две прислужници. Техните писъци бързо заглъхнаха.
„Аз съм Азшара! — настояваше тя тихо, а изражението й остана непроменимо. Със силата на мисълта си кралицата издигна около себе си щит, който да пази нея и онези наоколо. — Желанията ми са абсолютен закон!“
Силата й държеше водата на разстояние, но напрежението да поддържа щита се оказа твърде голямо. Челото й се набръчка и по него се появиха няколко капки пот — първата в живота й.