— Ами… ами какво ще правят онези, които се намират на други места?
Ронин се намръщи.
— Пламтящият легион прочисти пътя там. Бих казал, че единствените оцелели се намират колкото е възможно по-далеч от Кладенеца. Със сигурност по-надалеч от нас. В крайна сметка ние бяхме най-яростната съпротива.
— Значи можем само да се надяваме те да имат късмет.
— И да се молим за себе си в същото време.
Сякаш за да наблегне на последните му думи, в далечината се чу тътен, който привлече вниманието им. Магьосникът и войникът се обърнаха в посоката на шума… и видяха, че хоризонтът е изпълнен с абсолютна чернота.
— Накарай ги да се раздвижат, Джарод! Бързо!
Армията потегли към връх Хайджал само минути по-късно, но не достатъчно бързо, поне според Ронин. Всеки път, щом се обърнеше, тъмнината изглеждаше по-близо. Човекът преглътна, съзнавайки какво става и чудейки се дали катастрофата вече е погълнала Крас и другите.
Малко по-късно нощните елфи и съюзниците им започнаха да осъзнават в каква опасност са. Невъзможно беше да не разберат и нито Ронин, нито Джарод Шадоусонг искаха да ги лъжат. Единственото, което имаше значение, беше да се запази някакво подобие на ред. И командирът се оказа доста добър в това. Драконите също помагаха, спускайки се от небето, за да обърнат онези, които се опитваха да сменят посоката в паниката си.
Ронин не спираше да се обръща, търсейки знак от Крас и другите, но все така без резултат. Тъмнината продължаваше да се приближава с невероятна скорост и зловещият тътен ставаше все по-силен.
„Настига ни!“ — Магьосникът погледна напред. Връх Хайджал се издигаше в далечината — примамващо близо, но все пак твърде далеч.
Дали това щеше да се окаже достатъчно? Крас вярваше в това и спомените на Ронин за историята го потвърждаваха… но толкова много от миналото вече бе напълно различно.
„Верееса… сторих всичко по силите си…“
Тъмнината се приближи още повече. Докато земята няколко мили назад се разкъсваше и потъваше в Кладенеца, ревът започна да става оглушителен. Мнозина под него започнаха да тичат и да крещят…
А от Крас и другите все така нямаше следа.
Вихърът изтръгваше хълмовете. Огромната равнина просто се нагъваше и потъваше в центъра на бушуващия гладен водовъртеж. Високо горе Крас наблюдаваше как цели селища — за щастие отдавна изпразнени заради войната — изчезваха за едно мигване на окото. Нищо не можеше да оцелее в предсмъртния гърч на Кладенеца; Пораженията, причинени от Пламтящия легион бледнееха… не, те не можеха да се сравняват с това, което се случваше сега.
Връх Хайджал се появи като далечна точица на хоризонта. От своето място високо в небето магьосникът можеше да види отчаяната маса от тела, която се движеше към него. Ако не грешеше фатално, те щяха да го достигнат в последния момент.
Ако в други посоки имаше оцелели от войната, Крас не можеше да стори нищо за тях. Отново и отново благодареше на звездите, че в регионите, опустошени от демоните, не бе останало нищо ценно.
Той все още се надяваше, че скоро разрухата ще секне, че поне сега нещата ще се развият според неговите спомени за историята. Все пак имаха Демоничната душа, която беше важен фактор за…
Крас внезапно усети надвисналата беда. Той бързо се обърна назад.
Чудовищно черно пипало полетя откъм огромния Кладенец… пипало, което се насочи към нищо неподозиращата Изера и тримата й пътници.
„Старите богове! Трябваше да се сетя!“
— Кралице моя, трябва да обърнем! Старите богове все така искат Демоничната душа за себе си! Това е последният им шанс, преди да бъдат запечатани отново!
Алекстраза зави рязко. Изера забеляза внезапното й движение, но в същия миг пипалото я достигна… и сграбчи друида, изхвърляйки го от гърба на дракона.
— Малфурион! — извика Тиранде. Жрицата се опита да го сграбчи, но той вече бе твърде далеч.
Илидан се намръщи и също протегна ръка към брат си. От краищата на пръстите му полетя нишка от червеникава енергия, която се опита да се усуче около ръката на друида. Но за съжаление по средата на пътя магията се разпадна, защото силите на Кладенеца пречеха твърде много.
Малфурион извика ужасено, защото пипалото бързо го понесе обратно. Алекстраза се носеше с цялата скорост, на която беше способна. Крас се концентрира върху нощния елф и диска. Драконовият магьосник знаеше, че при всички положения трябва да спаси поне Демоничната душа. Това не бе студена пресметливост — загубата на друида би била чудовищна… ала загубата на артефакта, при това в ръцете на ужасяващите създания в Кладенеца, щеше да предизвика чудовищна катастрофа.