Дивите магически сили, бушуващи навсякъде около тях, се удариха в Крас и неговата кралица. Магията, която искаше да направи, отлетя в нищото. Гнусното пипало завлече Малфурион до центъра на водовъртежа.
И тогава… онова, за което Крас се беше молил, но до този момент се боеше, че няма да се случи, спаси нощния елф. Кладенецът на вечността най-накрая достигна предела на възможностите си за борба. Сега той не поглъщаше Калимдор, а само себе си. Със скорост, която дори тъмните божества не можеха да постигнат, черното езеро започна да се огъва. Дори бурята, която бушуваше наоколо им, потъна в него. Алекстраза махаше яростно с криле, едва успявайки да се задържи над водата.
Течната субстанция на Кладенеца започна да се излива през фунията, отворила се в центъра му. Пипалото се опита да реагира по-бързо, но преди да успее… последните останки от Кладенеца на вечността потънаха в собственото си гърло.
Черното пипало изчезна в струйка дим. Крас почувства как зловещото присъствие на старите богове се стапя заедно с него.
Размахвайки ръце и крака, друидът внезапно полетя към нова заплаха. Точно под него, изпълвайки внезапно отворилата се празнина, оставена от апокалиптичния глад на Кладенеца, прииждаха моретата на Калимдор. Огромни вълни с височина над хиляда стъпки се блъскаха една в друга — стотици тонове вода, изливащи се с всяка секунда в онова, което допреди миг бе центърът на континента.
Крас гледаше, изпълнен с благоговение, как разцеплението стигна до своя потресаващ крах, за да се роди Великото море.
Но макар мащабът на случващото се да го беше потресъл, той не бе забравил Малфурион и Демоничната душа. Заедно с Кладенеца беше изчезнала и последната пречка пред използването на магия в региона. Сега Крас контролираше изцяло силата си…
Но преди да успее да я използва, от нищото се появи зашеметяващ бронзов гигант — огромен мъжки дракон, който блестеше, въпреки мрачната облачна покривка, все още покриваща небето.
— Ноздорму! — промълви магьосникът.
Аспектът на времето се понесе надолу, хващайки и нощния елф, и диска. После бързо се понесе към Алекстраза и Изера, но златните му очи се спряха върху Крас.
— Точно на време… — бе единственото, което каза бронзовият дракон. После той полетя към тях и се насочи към връх Хайджал, все така стиснал Малфурион и артефакта в лапата си.
Другите Аспекти незабавно се обърнаха, за да го последват. Крас гледаше как Ноздорму летеше така, сякаш със света не се беше случило нищо.
Магьосникът най-сетне разтърси глава и за пръв път, откакто бе дошъл в миналото, задиша по-леко.
Оцелелите от армията обаче още не бяха задишали по-леко, защото макар да бяха осъзнали, че опасността е изчезнала, също така бяха разбрали, че светът им е бил променен завинаги. Мнозина просто гледаха с празен поглед към новото море — вълните вече утихваха и започваха да се плъзгат нежно по брега.
Повечето от тях бяха загубили любим или роднина. Последиците от войната щяха да станат ясни през седмиците и месеците, може би дори през годините, които предстояха. Един от онези, които разбираха това най-добре, бе Джарод Шадоусонг. Въпреки собствената си потресена от войната душа, той продължаваше да държи маската на решителност върху своето лице пред народа си. Дори повечето благородници се обръщаха към него, за да им вдъхне смелост. Той назначи командири, които да се грижат за нуждите на армията, избирайки по-стабилните — като Блекфорест.
Връх Хайджал се превърна в негова база, защото бе останал недокоснат от войната и последвалия я катаклизъм. Джарод нареди да бъдат издигнати знамена, поставени в кръг около върха. Ново знаме за новото начало.
Таурените и другите по-малко засегнати от разрухата на Калимдор се притекоха на помощ на нощните елфи. Всички бяха пострадали, но никой от тях не беше загубил напълно дома си като народа на Джарод. Той прие подкрепата на Хулн и останалите, щастлив, че почти липсваха инциденти, породени от предразсъдъците на нощните елфи към външната помощ. Колко дълго щеше да продължи това взаимно разбирателство щеше да зависи от бъдещето на бегълците. Те вече нямаха своите елегантни и невероятни градове — градовете с огромни живи дървесни домове и магически оформена природа, достъпни само за тях — от които да гледат презрително към всички останали. В действителност повечето от тях изобщо нямаха покрив над главата си, защото палатките свършиха доста бързо. Самият Джарод беше отстъпил своята на група по-млади бегълци, останали сираци по време на войната.