Водачът на благородниците отвори уста, но Дат’Ремар успя да отвърне, преди бронираният благородник да промълви и звук:
— Ние уважаваме казаното от върховната жрица и ще сторим всичко по силите си, за да изкупим миналите си престъпления… ако ни бъде дадена възможността от страна на августейшите ни спътници.
Блекфорест изсумтя.
— Не можем да сторим по-малко от това. Ако Аристократите са видели грешката в делата си, ще приемем връщането им сред нашия народ и ще приветстваме усилията им, докато всички заедно възстановяваме своя дом.
И двата отговора бяха изречени със стаена зад тях вражда, но това бе най-доброто, на което Джарод би могъл да се надява на този етап.
— Благодаря на всички ви, че дойдохте и послушахте гласа на разума. Нека сега помислим как най-добре да се възползваме от чудото, което ни позволи да оцелеем.
Няколко гласа от двете групи започнаха да говорят едновременно. Всяка фракция се опитваше да даде по-добро предложение от другата.
Нещо незабавно прикова вниманието му:
— Вода! — прекъсна ги той. В ума му изплува нещо, казано му по-рано от един съгледвач. На самия връх на Хайджал имаше езеро, което трябваше да бъде проучено. Той реши да го стори лично, дори и само за да се измъкне за малко от останалите си задължения. — Лорд Блекфорест! Искам трима доброволци от благородниците! Замислих една кратка екскурзия… — После се обърна и към Дат’Ремар и добави: — Същото важи и за вас…
Когато направиха избора си, Джарод се поздрави за находчивостта. Това пътуване щеше да бъде добра възможност да накара двете фракции да работят заедно. Беше безопасно и кротко начинание, но заради важността да открият питейна вода, щеше да изглежда добре пред народа му. Ако благородниците и магьосниците докладваха откритията си заедно, останалите щяха да видят, че сътрудничеството наистина е възможно.
Джарод се пребори с напиращата усмивка. Може би най-накрая започваше да се научава как да управлява…
— Малфурион…
Друидът откъсна поглед от новото море.
— Господарю Крас.
Драконовият магьосник се намръщи.
— Онези, които са равни, нямат нужда от титли помежду си. Моля те, за последен път, наричай ме просто Крас.
— Ще се опитам — Малфурион несъзнателно направи крачка назад от приятеля си. — Искаше ли нещо?
— Аз не… но те искат.
Звук от мощно махащи криле изпълни ушите на нощния елф. Около него се надигна прахоляк и внезапно три огромни създания се приземиха зад стария магьосник.
Алекстраза. Изера. Ноздорму.
— Знаеш защо сме дошли — каза меко червената женска.
Ръката на Малфурион се докосна до торбичката на кръста му.
— Искате я. Искате Душата.
— Демоничната душа — поправи го Крас. — Забрави да я дадеш на Аспектите, когато се приземихме. Без съмнение заради напрегнатостта на момента.
— Да… да…
Ръката на друида се скри в кесията. Пръстите му се обвиха около диска и го погалиха. Защо трябваше да се отказва от него? Нима не бе доказал, че има право да го притежава? Нима не бе успял чрез него съвсем сам да отблъсне не една, а две заплахи за цял Калимдор?
— Малфурион…
Ако смятаха, че го заслужават повече от него, защо просто не ги накараше да се опитат да си го вземат сами? Със сигурност неговите сили и могъществото на Душата можеха да ги убият всички…
Изпълни го чувство на отвращение. Бързо извади прокълнатия диск от скривалището му и го протегна към магьосника.
Крас кимна.
— Знаех, че ще направиш верния избор. — Но той не хвана Демоничната душа, а вместо това посочи към земята. — Моля те, постави я там.
Малфурион се намръщи неразбиращо, а после се подчини. В мига, в който дискът напусна хватката му, почувства някаква огромна тежест да изчезва от плещите му.
— Отдръпни се, ако обичаш.
Когато нощният елф го послуша, Крас се изправи срещу тримата Аспекти.
— Силата ви достатъчна ли е?
— Ще трябва да бъде — отвърна Ноздорму.
Тримата извиха дългите си шии и сведоха огромните си глави на сантиметри от Демоничната душа.
— Не можем да я оковем напълно — промълви Алекстраза. — Това би било непосилно дори за петима ни събрани заедно. Но можем да направим така, че Нелтарион — Детуинг — никога да не бъде в състояние да я използва по-добре от нас.
— Мъдро, както казах и преди — отвърна Крас. Но Малфурион отново почувства, че закачуленият магьосник, драконът в човешка форма, крие важна информация дори от своята кралица, която толкова силно обича. Нощният елф не можеше дори да предположи каква би могла да е тя, но в древните очи на Крас се криеше тъга, която магьосникът бързо прикриваше, когато левиатаните погледнеха към него.