Тримата гиганти се взряха в дребния предмет — простичкият златен диск, предизвикал толкова много бедствия. Взряха се в него… и Демоничната душа внезапно потъна в дъга от енергии. Най-отчетливи бяха червените, зелените и ярките бронзови лъчи на пясъчния Ноздорму. Артефактът се понесе малко над земята, точно пред очите на Аспектите. Магическите сили, отприщени от драконите, се вихреха около него и в процеса творението на Детуинг се въртеше бясно.
А после… една по една енергиите потънаха отново в зловещия артефакт. Червени, зелени, а после бронзови, те бяха последвани от безбройни други цветове.
Магията изчезна. Демоничната душа падна на твърдата земя и изтрака. Изглеждаше непроменена и все така опасна.
— Проработи ли? — запита Малфурион.
— Да. — Крас посрещна погледа му. — Искам да те помоля отново да го вземеш.
Колкото и да го беше гнус, нощният елф го послуша. Странно, но Малфурион откри, че вече няма желание да притежава Демоничната душа. Или драконите бяха направили това, или неговата воля бе станала по-силна.
Магьосникът погледна към Аспектите, които кимнаха в унисон. После той се обърна към Малфурион.
— Ние знаем за едно място. Място, което черният не познава. С твое позволение бихме искали да ти го покажем в ума ти… и после да те помолим да призовеш уменията си, за да пренесеш този покварен предмет там.
Макар и да бе напълно способен да го стори, Малфурион се намръщи и запита:
— Вие не можете ли да го направите?
— Преди може би само аз щях да съм в състояние да нося диска, макар и с немалка трудност. Останалите не биха могли заради магията на Детуинг. Сега обаче това ново заклинание направи така, че нито черния, нито който и да е друг дракон някога да може отново дори да докосне Демоничната душа, а какво остава да я използва. За това имаме нужда от теб за тази задача.
Друидът кимна и вдигна диска.
— Покажете ми.
Крас и Аспектите се вгледаха в него. Малфурион потрепери за миг, когато те навлязоха в мислите му.
Образът, който създадоха, бе толкова жив, че той се чувстваше почти така, сякаш е бил там в действителност. Нетърпелив да се отърве от Демоничната душа, друидът бързо каза:
— Приех го.
И с огромно облекчение Малфурион запрати златния диск надалеч.
Крас си позволи да издиша облекчено.
— Благодаря ти.
Аспектите на свой ред сведоха глави в знак на благодарност. После Алекстраза вдигна очи към небето.
— Облаците… започват да се разреждат…
И наистина, за пръв път, откакто Пламтящият легион бе дошъл в Калимдор, небето най-накрая започваше да се прочиства. Започна се с малки пролуки тук-там, а после по-големи, докато плътните облаци не се превърнаха в много по-малки и рехави облачета. Те на свой ред се превърнаха в мъгла, която леките ветрове бързо разпръснаха.
Малфурион почувства зараждаща се надежда. Изпълни го чувство за нов живот… и осъзна, че това не е само негово усещане, а и на самата земя. Калимдор щеше да оцелее, в това той вече беше сигурен.
Усети топлина в челото си, приятна топлина. Протегна се и разбра, че рогата му са пораснали още повече. Сега от основните стволове излизаха малки израстъци.
Изера се протегна и се обърна към другите Аспекти. Очите й бяха все така затворени, но не спираха да се движат бързо под спуснатите клепачи.
— Светът ще се излекува, но имаме твърде много работа. Трябва да се върнем при другите…
Ноздорму кимна.
— Съгласен съм.
Малфурион отвори уста, за да благодари на драконите за всичко, което бяха сторили… а после се поколеба, защото го обхвана чувство за опасност. Той внезапно се огледа наоколо си, сякаш търсеше някого. Чак когато го стори, друидът най-сетне осъзна точно кого търси толкова отчаяно, макар причината да му убягваше.
Къде беше Илидан?
Ронин гледаше морето, мислейки си за смъртта, на която бе станал свидетел — не само в собственото си време, но и в това далечно минало. Убийства, извършени от Пламтящия легион. Много от тях го бяха засегнали дълбоко, защото дори и някои от тях да не му бяха приятели, те всички имаха някаква роля в живота му.