Знаеше, че и Крас се чувства по същия начин, може би дори в по-голяма степен, защото драконовият магьосник бе живял достатъчно дълго, за да изгуби поколения приятели и спътници. Магьосникът разбираше достатъчно добре някогашния си учител, за да осъзнава, че вековете не са направили Крас неподвластен на тъгата. Древният магьосник страдаше силно за всяка смърт, независимо от факта, че го криеше добре.
И ето че сега имаше още една смърт, която да тежи и на двама им. Ронин никога не бе вярвал, че ще скърби за орк, но ставаше точно така. Брокс беше превъзходен другар и благороден спътник. Човекът разбра за саможертвата на война твърде късно. Оркът бе скочил през портала, знаейки каква ужасна съдба го очаква там, но въпреки това не се беше поколебал. Знаейки, че на Малфурион му трябва време, му го бе осигурил.
Ронин коленичи край морето, чието създаване по някакъв начин виждаше като отдаване на почит към Брокс. Без действията на орка то нямаше да съществува. Ако той не беше забавил Саргерас, вероятно титанът щеше да премине необезпокояван през портала и да избие всички.
„Дали Брокс върна историята към онова, което трябва да бъде, или е бил част от нея през цялото време?“ — питаше се магьосникът. Може би Ноздорму знаеше, но Аспектът на времето нямаше да каже на никого. Той не бе промълвил и думичка за собственото си приключение, освен че в него са участвали и старите богове. Сега, след като порталът го нямаше, дори тази заплаха не можеше да се върне.
Магьосникът се изправи и погледна към боклука, плуващ към брега. Приливът носеше много неща, най-вече парчета от растения, но също и останки от кралството на нощните елфи. Разкъсани дрехи, счупени мебели, изгнила храна и, да, имаше и трупове. Не много, за щастие, и нито един в тази област. Джарод изпрати отряди, които да следят брега, за да търсят мъртъвци, които да погребат достойно. Това не беше само въпрос на цивилизованост, но и на безопасност. Мъртъвците можеха да носят зарази, а за бегълците опасността от епидемия бе огромна.
Нещо доплува близо до Ронин, подавайки се на два пъти, преди да потъне малко под повърхността. Човекът щеше да го игнорира, но усети нещо необичайно. В този предмет имаше вложена магия.
Той пристъпи във водата и се пресегна.
Брадвата на Брокс.
Не можеше да я сбърка. Ронин беше виждал невероятното оръжие в действие достатъчно пъти. Въпреки огромните си размери, двуострата брадва пасваше в ръката му идеално и беше по-лека от перце. Дори не беше влажна.
— Това е невъзможно — промърмори той, оглеждайки морето с подозрение.
Но от дълбините не се появи духът на война, който да даде обяснение за невероятното откритие. Магьосникът погледна пак към брадвата, после отново към морето. Накрая очите му се спряха на оръжието.
Ронин се обърна в посоката на изгубения портал. Умът му бе изпълнен от картина, в която Брокс стоеше върху купчина заклани демони и призоваваше още да дойдат при него.
Магьосникът внезапно вдигна брадвата високо в нещо, което си спомняше от своето време — оркски поздрав към падналите герои. Той замахна три пъти, а после снижи оръжието с острието напред.
— Те все пак ще пеят за теб — прошепна той, спомняйки си думите на Брокс към него и Крас. — Ще предават песните за делата ти на идните поколения. Ще се погрижим за това.
И нарамил брадвата на едно рамо, той тръгна да търси драконовия магьосник.
Двайсет и две
Илидан слезе от седлото, а покритите му с коприна очи проучваха гъстата гора, търсейки знак за опасност. Разбира се той не се съмняваше в умението си да се справи, дори и да се появеше такава. Кладенецът можеше и да е мъртъв, но той бе научил достатъчно от Ронин и Пламтящия легион, за да компенсира огромна част от загубата. Освен това само след няколко минути дори това нямаше да е проблем.
Магьосникът завърза пантерата си за едно дърво. Джарод Шадоусонг и останалите на чело на армията бяха заети с караниците относно обикновени дреболии като храна и убежище. Илидан беше повече от щастлив да остави подобни глупости на другите. Той бе дошъл тук заради нещо много по-важно, което щеше да блесне по-ярко от всички други постижения досега. Дори тези на брат му.
Възнамеряваше да върне жизнената сила на нощните елфи.
Те всички бяха наивни, или поне така смяташе близнакът на Малфурион, ако си мислеха, че демоните няма да се върнат един ден. Вкусил веднъж от сладостта на Калимдор, Пламтящият легион щеше да се опита да го захапе отново. Следващия път щяха да нападнат по много по-ужасен начин, той бе сигурен в това.