Така че Илидан планираше да се подготви за новата инвазия.
Кристалночистото езеро стигаше надълбоко до основата на най-високата точка на Хайджал. То бе останало недокоснато от разрухата, скрито и от защитниците, и от демоните. В центъра му се намираше покрит със зеленина идиличен остров. Илидан го откри първи и видя в това знак от съдбата. Езерото служеше съвършено на желанията му.
Той докосна дебелата кесия на кръста си. Безценното й съдържание сякаш го зовеше. Нежната песен го уверяваше, че решението му е правилно. Народът му щеше да се просне в краката му в знак на благодарност и той щеше да застане сред тях като един от най-великите герои, може би дори по-велик от Малфурион.
Малфурион… неговият близнак бе почитан от всички, сякаш е спасил света съвсем сам. Народът им даваше на Илидан някакви трохи признателност, но повечето не разбираха онова, което се е опитал да стори. Слуховете бродеха навсякъде и твърдяха, че е отишъл при демоните, за да се присъедини истински към тях, и че именно брат му е спасил душата му от вечно проклятие. Всички усилия на самия Илидан оставаха непризнати. Очите му — неговите прекрасни очи — бяха смятани за белег на предполагаемия му договор с властелина на Легиона.
Неговият толкова перфектен брат говореше пред всички добри думи за него, но това само караше Малфурион да изглежда великодушен. Дори рогата, които излизаха от челото на близнака му, не изпълваха изтънчените нощни елфи с отвращение. Те ги приемаха като знак за святост, сякаш друидът сега се нареждаше сред полубоговете… същите полубогове, които с такава лекота измряха в битка, докато Илидан бе оцелял и се бе превърнал в нещо повече.
„Това обаче ще се промени — каза си той, не за първи път. — Те ще видят какво съм направил… и ще ми благодарят хилядократно.“
По лицето му се разля нетърпелива гримаса и магьосникът отвори кесията, за да извади от нея стъкленица, идентична с онази, която Тиранде го бе видяла да използва по-рано. В действителност не само съдът бе същият, но и съдържанието му.
Кладенецът на вечността можеше и да го няма, но Илидан Стормрейдж бе спасил малка частица от него.
„Ще проработи! Знам, че ще проработи!“ — Той чувстваше невероятните способности, които Кладенецът притежаваше. Дори и подобно нищожно количество щеше да стигне.
Запушалката, оформена като кралица Азшара, отново затанцува пред него, преди да изскочи навън. Нощният елф я остави да падне на земята и вдигна отвореното шише.
После изля съдържанието му в езерото.
То потрепери там, където капките от Кладенеца го докосваха. Водата, която досега бе успокояващо синя, внезапно заблестя ярко. Промяната бързо се разпространи първо към острова, а после и около него. Само за секунди цялото езеро сияеше ярко и всеки щеше да разпознае, че тук става нещо магическо.
За специалните очи на Илидан гледката бе още по-зашеметяваща. Той очакваше възстановяване на Кладенеца, но това беше не по-малко впечатляващо.
Но… можеше да бъде толкова по-велико.
Той се пресегна в кесията и извади втора стъкленица.
Този път магьосникът просто изтръгна запушалката и изсипа съдържанието в езерото. Щом го стори, синята отсянка на водата стана още по-дълбока. По повърхността заиграха нишки необуздана енергия и Илидан почувства великолепната аура, която свързваше в ума си с Кладенеца.
Устните му се разделиха. Той искаше да се хвърли във водата, но успя да се удържи. Ръката му се пресегна към кесията.
Какво ли щеше да направи третата стъкленица?
Той я отвори и понечи да я излее.
— Какво, в името на Майката Луна, правиш тук?
Илидан бе толкова запленен от заниманието си, че не бе забелязал приближаването на новодошлите. Той се извъртя към ездачите, водени от Джарод Шадоусонг, а стъкленицата все още беше в ръката му.
— Капитане… — започна магьосникът.
Един от Аристократите погледна зад гърба на Илидан.
— Той е сторил нещо на езерото! То… — Изражението на заклинателя замръзна. — То има същото излъчване като Кладенеца…
— Елун да ни е на помощ! — извика един благородник до Джарод. — Той иска да го възкреси!
Командирът слезе от пантерата си.
— Илидан Стормрейдж! Прекрати това незабавно! Ако не беше брат ти, щях да…
— Брат ми ли! — Неистова ярост изпълни магьосника, подхранвана от омагьосаното езеро. Силата отново се понесе през него. Сега можеше да направи всичко… — Винаги безценният ми брат…