Останалите слязоха от седлата, следвайки примера на своя водач. Напрегнатите им изражения накараха Илидан да застане на тръни. Те искаха да му отнемат силата на езерото! Той погледна Аристократите, които със сигурност щяха да се опитат да си го присвоят…
— Не…
Един от благородниците се поколеба.
— В името на Елун! Що за очи има, та светят така под този шал?
Илидан впи яростен поглед в Аристократите.
Водачът им вдигна ръка за защита.
— Внимавайте…
Около другите магьосници бликнаха пламъци. Те изкрещяха.
Джарод и благородниците се затичаха към него. Илидан се изсмя пред тази мизерна заплаха и махна с ръка.
Земята под тях се взриви. Джарод бе отхвърлен назад. Водачът на благородниците — Блекфорест — полетя високо във въздуха и най-накрая се удари в едно дърво със зловещо изпукване.
— Вие жалки глупаци! Вие…
Краката му изведнъж потънаха в земята. Когато погледна надолу, около него се обвиха клони, които приковаха краката му заедно и ръцете — към тялото. Илидан се опита да заговори, но устата му се изпълни с листа, които залепиха езика му за небцето. Магьосникът не можеше дори да се концентрира, защото в ушите му се появи жестоко бръмчене, сякаш хиляди дребни насекоми бяха свили кошери в тях.
Магьосникът се задъха и падна на колене. През бръмченето успя смътно да усети, че някой се приближава. Илидан знаеше без капчица съмнение кой е това…
— О, Илидан… — Гласът на Малфурион проряза бръмченето с лекота. — Илидан… защо?
Друидът се взираше в езерото. Блестящото синкаво сияние бе явно доказателство за замърсяването му. Никой нямаше да може вече да пие от него. Също както и Кладенецът на вечността преди него, сега то бе източник на сила, а не на живот.
— О, Илидан… — повтори той, хвърляйки бърз поглед на окования си брат.
— Дат’Ремар е още жив — докладва Тиранде, коленичила над водача на Аристократите. — Един от другите също, но останалите са мъртви. — Тя потрепери. — Бяха изгорени живи…
Малфурион възнамеряваше да дойде сам или може би с Крас и драконите, но също като друида и Тиранде по някакъв начин беше почувствала, че Илидан е намислил нещо. Заедно с няколко от жриците си, тя беше последвала драконите, но пристигнаха твърде късно.
Както и Малфурион.
— Лорд Блекфорест е мъртъв. Другите би трябвало да оживеят — обяви друга жрица.
— Моят… моят брат е жив — успя да промълви Майев. Двете с Шандрис се грижеха за изпадналия в безсъзнание Джарод. Той имаше рани по цялото лице и бронята му беше нагъната. Засъхнала кръв покриваше някои от раните, които вече бяха излекувани благодарение на молитвите на жриците.
Сестра му се изправи, а изражението й бе ужасяващо. Тя тръгна към Илидан и извади оръжието си.
— Не, Майев! — нареди Тиранде.
— Той почти уби брат ми!
Върховната жрица посрещна твърдо погледа й.
— Но се провали. Съдбата му не е в твоите ръце. Джарод ще определи наказание. — Тя се обърна към Малфурион. — Нали съм права?
Той кимна тъжно.
— Негово право е и аз няма да го оспоря. — Друидът поклати глава. — Значи за това е стоял толкова близо до брега на Кладенеца.
— Не знаех, че е прибрал още — добави извинително Тиранде.
Малфурион внезапно се сети нещо и коленичи до брат си. Дишането на Илидан бе равномерно, но той се вцепени, когато почувства близостта на друида. Малфурион претърси кесията му.
— Поне още четири стъкленици… щеше да превърне това място в истински нов Кладенец.
— Можем ли да сторим нещо, за да премахнем покварата?
Крас бе стоял отзад, наблюдавайки ставащото. Сега обаче старият магьосник промърмори:
— Не… нищо. Стореното не може да бъде променено.
Алекстраза обаче добави:
— Можем да направим нещо, което да промени природата на тази сила. Такава, която няма да бъде толкова опасна, колкото бе Кладенецът накрая.
Очите на магьосника се разшириха за миг.
— Ах! Разбира се!
Малфурион се насили да се дръпне от брат си.
— И каква е тази сила?
Трите дракона се спогледаха и накрая всички кимнаха. Алекстраза се обърна към нощните елфи.
— Ще посадим дърво.
— Дърво?
Друидът погледна към Крас, за да получи някакво обяснение.