От лапите му бликна златисто-бронзово сияние, което се присъедини към слънчевата светлина така, както червеното преди малко. То потече през фиданката и достигна земята.
Дървото отново започна да расте. Наблюдателите ахнаха, когато то се издигна два пъти по-високо от нощен елф. Короната му се сгъсти, изпълнена със зеленина и обещания. Клоните станаха по-дебели, показвайки колко здраво и силно е дървото. Корените се разпростряха над могилата като множество крака. Под тях имаше достатъчно място да седнат няколко нощни елфа.
Ноздорму кимна, а после, също като Аспекта на живота преди него, се отдръпна леко. Оставаше само Изера.
Зеленият левиатан огледа дървото със затворените си очи. Въпреки бързия му растеж, драконите все още бяха много по-големи от него.
— На нощните елфи, загубили надеждата си, дарявам способността да сънуват отново. Да сънуват, да мечтаят, защото това е най-голямата им надежда да възстановят себе си и своя свят… — Тя изглеждаше готова да повтори действията на Аспектите преди нея, но после спря. Главата й се наклони към Малфурион. — А онези, които следват пътя на онзи, който е специален за мен… и моето ято… На друидите ще даря път сред Смарагдовия сън, където дори в най-дълбокия си сън да могат да прекосяват света, да се учат от него и да черпят от силата му… за да поведат Калимдор към едно безопасно и стабилно бъдеще.
Малфурион преглътна, неспособен да отвърне по някакъв друг начин. Усети очите на всички наоколо върху себе си, но най-вече изпълненото с гордост докосване на Тиранде.
Изера отново погледна към дървото… и от дланите й се разпростря зелена мъгла. Също като при другите двама, нейният дар се обвърза със слънчевата светлина, а после се спусна над дървото.
Когато и последната част от зеленото сияние потъна в почвата, наблюдателите усетиха, че земята трепери. Малфурион поведе Тиранде няколко стъпки назад и сякаш това бе някакъв сигнал, всички останали го последваха. Дори драконите отстъпиха, макар и не толкова, колкото по-дребните създания.
И дървото започна расте. Порасна два пъти повече от досегашната си височина, после още два пъти. Издигаше се все по-високо и по-високо към небесата, докато накрая друидът бе сигурен, че дори и онези, намиращи се в основата на върха, могат да видят ако не друго, то поне огромната му корона. Тя бе толкова колосална, че цялата област би трябвало да потъне в дълбока сянка, но по някакъв начин слънчевата светлина продължаваше да озарява местността, дори и езерото.
Корените също се разшириха, станаха по-високи и се извиха така, че да подкрепят огромното гигантското дърво. Те се издигнаха толкова нависоко, че сега изглеждаше така, сякаш целият вече унищожен замък Блек Руук на лорд Рейвънкрест би могъл да се побере под тях… а дървото все още растеше.
Когато най-накрая спря, дори драконите изглеждаха като най-обикновени птички, които можеха да кацнат на някой от клоните и да се скрият сред листака.
— Пред вас се издига Нордрасил. Роди се Световното дърво! — обяви напевно Аспектът на живота. — Докато то се издига и е почитано от всички, народът на нощните елфи ще процъфтява! Може да се промените, да поемете по различни пътища, но винаги ще бъдете важна част от Калимдор…
Внезапно Крас се озова зад Малфурион. Той добави нашепвайки:
— И дървото, чиито корени стигат надълбоко, ще задържи езерото такова, каквото е сега. Слънцето винаги ще бъде част от този кладенец. Черните води никога няма да текат тук.
Друидът прие тези думи с огромно облекчение. Той погледна към Тиранде, която срещна очите му с изражение, от което бузите му потъмняха. Преди Малфурион да осъзнае какво става, тя го целуна.
— Каквото и да донесе това вечно бъдеще, което е обещано на народа ни — промълви неговата приятелка от детинство, — искам да го посрещна с теб.
Той почувства как лицето му потъмнява още повече.
— Аз също искам да го посрещна с теб, Тиранде.
Отвърна на целувката й, но в същия момент в ума му нахлу друго лице. Щеше да има време за празненства, когато слухът за дара на Аспектите достигнеше до народа, но за Малфурион всичко това внезапно загуби мисълта си. Все още трябваше да се разправи с Илидан.
Тиранде се отдръпна и се намръщи.
— Знам какво е това, което внезапно те изпълни с тъга. Онова, което трябва да стане, ще стане, Малфурион, но не позволявай неговите престъпления да откраднат радостта ти от живота.