Затръшването на желязната врата сякаш символизираше смъртта на надеждите на Тиранде. Тя виждаше в ума си и Малфурион, и Илидан. Друидът бе присъствал на нейното отвличане и жрицата знаеше, че сега сигурно се задушава от чувство на вина, че не е успял да я защити. Страхуваше се, че подобни емоции ще го направят невнимателен и по този начин ще се превърне в лесна мишена за демоните.
А го имаше, разбира се, и Илидан. Точно преди последната битка той бе открил накъде са насочени нейните чувства и не го беше приел добре. Макар и забележката на Азшара със сигурност да имаше за цел да отслаби решителността й, Тиранде не можеше да не й вярва поне донякъде. Тя достатъчно добре познаваше Илидан, за да знае колко див може да бъде. Нима нейното отхвърляне бе подхранило това негово качество до степен той да извърши нещо ужасно?
— Елун, Майко Луна, бди и над двамата — прошепна тя. Тиранде не можеше да отрече, че я е грижа най-вече за Малфурион, но все пак се вълнуваше и за близнака му. Жрицата знаеше колко ужасяващо зле ще се чувства друидът, ако с брат му се случи нещо.
Мислейки за това, тя добави:
— Майко Луна, каквато и съдба да ме чака, моля те, спаси поне Илидан заради Малфурион! Нека всеки от тях има поне другия за опора! Нека Илидан не…
И в този момент тя почувства нечие присъствие близо до себе си. Бе толкова близо, че със сигурност се намираше в пределите на двореца. Усещането беше мимолетно, но въпреки това жрицата знаеше точно кого е почувствала.
Илидан! Илидан в Зин-Азшари… в двореца!
Откритието я разтърси до дъното на душата й. Тя си го представи като затворник, подложен на ужасяващи мъчения, защото не разполагаше с чудната сила на Елун, която да го пази така, както пазеше нея. Тиранде го видя крещящ, докато демоните го изгаряха жив, а магията им го държи в пълно съзнание във всеки изпълнен с агония миг. Щяха да го измъчват не само заради това, което е извършил срещу Легиона, но и заради действията на Малфурион.
Опита се отново да докосне мислите му, но не успя. Докато правеше този опит обаче, нещо в краткия им контакт започна да я безпокои. Зачудена, Тиранде се вгледа по-надълбоко в себе си. Тя беше почувствала нещо около емоциите на Илидан, което й изглеждаше невероятно сбъркано…
Когато осъзна точно какво е, жрицата се вледени. Не беше възможно! Не и Илидан, каквото и да бе станало в миналото!
— Той никога не би станал такъв… — настояваше пред себе си Тиранде. — Независимо от причината…
Сега разбираше повече от казаното от кралицата. Илидан — колкото и невъзможно да изглеждаше — бе дошъл в Зин-Азшари по собствена воля.
Той искаше да служи на властелина на Пламтящия легион.
Най-южната кула в двореца на Азшара пламтеше от магическа енергия. Независимо ден или нощ, работата на Аристократите никога не спираше. Стражите, патрулиращи наблизо, се опитваха да не гледат към високата постройка, защото се страхуваха да не би могъщите заклинания някак да ги погълнат.
Вътре Аристократите, чиито качулати и елегантно избродирани тюркоазни роби висяха по измършавелите им тела, се редуваха със зловещи рогати създания с долни половини, наподобяващи тези на козел. Някога и те принадлежаха към расата на нощните елфи и горната част на телата им бе явно доказателство за това. Но коварството и магическите сили на един от тях ги бяха превърнали в нещо повече. Нещо, което сега принадлежеше не на света Азерот, а на Пламтящия легион.
Сатири.
Но дори и те изглеждаха изморени, докато рамо до рамо с някогашните си братя се бореха с магията, бушуваща в изрисувания на пода хексагон. Точно над него, на нивото на очите им, се носеше огнена маса, чийто център бе погълнат от мрак, толкова дълбок, сякаш продължаваше до края на вечността. Ярко доказателство за това, колко далеч отвъд собствения си свят са достигнали заклинателите. Бяха се гмурнали отвъд ръба на разума и границите на реда… и право в хаоса, от който дойдоха демоните. В кралството на Саргерас, повелителя на Легиона.
Над потящите се заклинатели висеше огромна сянка. Крилатото чудовище се движеше на четири крака, подобни на дървесни дънери. Жабешкото му лице бе украсено от големи бивни. Двете му пламтящи очи се взираха в по-дребните създания изпод дебели вежди. Темето на люспестата му глава почти опираше в тавана.
С опашка, метяща наляво-надясно по пода, Манорот изтътна: