Очакваше Саргерас да накаже тварта за това, че му губи времето, но вместо това повелителят на Легиона отвърна с очевиден интерес.
„Обясни…“
Магьосникът-отстъпник каза без предисловия:
— Това е ключът. То притежава нужната сила. Нарича се Драконова душа.
Сега Манорот и останалите наистина започнаха да слушат внимателно. Всички те бяха станали свидетели на яростта на амулета. С негова помощ черният дракон беше избил стотици демони и нощни елфи, без да прави разграничение помежду им. С него той бе изпепелил земята на мили околовръст и дори беше отблъснал останалите дракони, когато бяха направили опит да го спрат.
И всичко това, причинено от толкова невзрачно парченце злато.
— Ти си го видял дори от мястото, където чакаш — продължи Илидан. — Почувствал си величествената му мощ и с право жадуваш да го притежаваш.
„Да…“
— То може да унищожи хиляди, стига само да насочиш мисълта си към тях. В състояние е да прочисти целия свят от всичко живо, което се противи… не, от всичко живо, до край.
„Да…“
— Но не мислеше, че може да се окаже източникът на силата, която ти е нужна, за да дойдеш тук, нали?
Саргерас не отговори, което само по себе си беше достатъчен отговор. Манорот изсумтя. Пламтящият легион наистина копнееше да се добере до артефакта, но той все така оставаше притежание на черния дракон. Някой ден демоните щяха да имат силата и ресурсите да уловят звяра, но не и докато се занимаваха с избиването на народа на Илидан.
„То наистина има силата — обяви накрая повелителят на Легион. — Може да отвори пътя… ако бе в ръцете ни…“
— Разполагам със средство, което да определи местоположението му, начин да разберем къде го е скрил драконът.
Още една многозначителна пауза, а после…
„Черният звяр се е прикрил добре… — отвърна Саргерас. — Дори и от мен…“
Илидан кимна, а усмивката на лицето му беше такава, че ако не бе именно той, повелителят на Легиона със сигурност щеше да я изтръгне от физиономията му, наред с всичко под нея, дори от отвъдното.
— Но не е скрит от мен… защото знам как да го намеря… с това.
Нощният елф направи жест с лявата си ръка и в нея внезапно се появи почти триъгълна черна плоча, голяма колкото главата му. Манорот се наведе напред. В началото реши, че е малко парче от броня от някой от защитниците на този свят, но после видя, че това не е метал.
Драконова люспа.
Люспа от черния дракон.
— Нищожно парченце, лесно за пропускане от толкова огромен звяр — отбеляза Илидан, докато го превърташе в ръцете си. — Той понесе няколко удара в битката с червения. Знаех, че трябва да има поне една счупена люспа… така че излязох на бойното поле, за да я намеря. Когато открих онова, което търсех, продължих към двореца.
Манорот зяпна. Можеше ли наистина магьосникът да бъде толкова нагъл? Неспособен да запази повече мълчание, той изръмжа:
— Защо? Защо не я занесе на приятелите си? На брат си?
Нощният елф го погледна през рамо.
— Защото заслужавам сила. Награда.
Демонът очакваше още, но Илидан бе приключил. Магьосникът се извърна обратно към портала.
— Имам нужда от неограничен достъп до енергиите на Кладенеца. Драконът е могъщ, особено с този артефакт. Но със силата на Кладенеца зад гърба ми ще го открия, независимо от местоположението му!
— И после просто ще му вземеш амулета ли, смъртни? — изсмя се демонът. — Или може би той ще ти го даде доброволно?
— Ще облекча звяра от Драконовата душа по един или друг начин — отвърна спокойно Илидан, все още вгледан в бушуващата бездна. — А после ще го донеса тук.
Манорот започна да се смее… а после рязко спря, защото въздухът се затегна около гърлото му. Стягането изчезна почти незабавно, но посланието беше ясно. Каквито и да бяха мислите на крилатия демон, повелителят на Легиона бе заинтересован от думите на предателя.
„Ще ми донесеш творението на дракона“ — обяви Саргерас.
— Да.
„И ще бъдеш възнаграден пребогато за усилията си, стига да успееш.“
Нощният елф склони глава.
— Нищо няма да ме зарадва повече от това да застана пред теб с Драконовата душа в ръка.
Саргерас сякаш се изсмя.
„Подобна лоялност заслужава награда… която в същото време ще спомогне и за изпълнение на мисията ти, нощни елфе…“