Илидан вдигна поглед. През тясното му лице за пръв път пробяга следа от несигурност.
— Повелителю Саргерас, твоето пристигане в Азерот е единствената награда, от която имам нужда, за да ми дава сили в мисията ми…
„О… но аз настоявам.“
И от портала избликнаха две пипала от тъмнозелен пламък.
Манорот незабавно заслони очи. Илидан обаче, който бе целта на магията, нямаше подобна възможност, нито пък тя щеше да му помогне с нещо.
Пламъците се изляха в очите му.
Меката тъкан се изпари незабавно. Писъкът на Илидан проехтя в залата, а вероятно дори и отвъд стените на двореца. Всякаква следа от надменност напусна лицето му. Сега там имаше само чиста и неприкрита агония.
Пламъците се усилиха. Елфът бе вдигнат над пода с широко разперени ръце. Тялото му се преви назад до такава степен, че гръбнакът му щеше да се пречупи. Свръхестественият огън продължаваше да се излива в почернелите отвори, макар и последните остатъци от очите в тях отдавна да бяха изгорели.
Аристократите и сатирите не смееха да изоставят задачата си, но се присвиха и се опитаха да стоят колкото може по-далеч от гърчещия се нощен елф. Дори стражите отстъпиха крачка-две назад.
После, също толкова внезапно, колкото се бяха появили, пламъците се оттеглиха.
Илидан падна на пода, като по някакъв начин успя да го стори на ръце и колене. Дъхът му излизаше на измъчени хрипове. Главата му бе приведена ниско. Поне външно вече нямаше и следа от по-раншната му напереност.
Гласът на Саргерас изпълни умовете на всички.
„Погледни нагоре, мой верен слуга…“
Илидан се подчини.
От очите му не беше останала и следа. Само дъната им, черни и без никаква плът по тях. Около ъгълчетата се виждаше дори малко от черепа на елфа — Саргерас бе премахнал златните сфери абсолютно и непоправимо.
Но макар и да бе унищожил очите на нощния елф, повелителят на Легиона ги беше заменил с нещо друго. Сега вместо тях на лицето на Илидан блестяха две малки огнени кълба със същия покварен цвят, като пламъците, които бяха нанесли такова поражение на магьосника. Огньовете пламтяха ярко в продължение на няколко секунди… а после избледняха, докато не се превърнаха в димящи останки. Димът обаче се задържа — нито намаляваше, нито се увеличаваше.
„Сега твоите очи са мои очи, нощни елфе, които да ми служат така, както служат и на теб…“
Илидан не каза нищо, явно болката все още го разкъсваше.
Саргерас внезапно се пресегна към Манорот.
„Прати го да си почине. Когато се възстанови, ще потегли на път, за да докаже отдадеността си към мен… и да ни донесе артефакта…“
Манорот махна с ръка и двама адски пазачи пристъпиха напред и сграбчиха треперещия Илидан. После почти го извлякоха извън залата към покоите му.
В мига, в който нощният елф бе достатъчно далеч, лейтенантът на Саргерас изтътна:
— Да оставяме този смъртен да действа както намери за добре е грешка, дори да е белязан така!
„Той няма да пътешества сам… с него ще има и друг. Нощният елф, наречен Варо’тен, може да бъде прежален за тази цел.“
Широките крила на демона се размърдаха при тази новина. Манорот се усмихна — в най-добрия случай зловеща гледка.
— Варо’тен?
„Хрътката на Азшара ще пази добре магьосника. Ако Илидан Стормрейдж изпълни обещанието си, ще получи място сред нас…“
Манорот не харесваше перспективата за подобно издигане.
— А ако се окаже предателско куче?
„Тогава не той, а Варо’тен ще получи наградата, предвидена за близнака на друида… щом капитанът ми донесе творението на дракона… и все още биещото сърце на Илидан Стормрейдж…“
Усмивката на Манорот стана още по-широка.
Три
Пламтящият легион поднови атаката си с неотслабваща ярост. Защитниците имаха нужда от време за сън и храна, ала демоните не страдаха от подобни слабости. Те се биеха нощ и ден, докато не бъдеха повалени, и отстъпваха само когато шансовете им бяха наистина невъзможно малки. Дори и тогава обаче караха нощните елфи да заплатят скъпо всяка спечелена наново крачка. С кръв.
Но сега противниците на демоните отново бяха свежи. Вместо само срещу армията на нощните елфи, рогатите нашественици се изправиха срещу мнозина други. Таурените, джуджетата и другите раси, осигурили на елфите така отчаяно нужната им подкрепа, почти удвояваха тяхната армия. За пръв път от дни насам не защитниците, а Легионът отстъпваше, докато битката не се озова на една нощ езда разстояние от опустошения Сурамар.