Тогава водовъртежът започна да се променя. Вълните, които се носеха около ръба му, се изостриха и втвърдиха. Центърът му стана още по-дълбок и от него се появи нещо, което в началото изглеждаше като малко по-различно пипало. Беше дълго, жилаво и когато се издигна към Ноздорму, разцъфна в три изострени върха.
Уста.
Златните очи на Аспекта се разшириха. Борбата му за свобода стана още по-яростна.
Демоничната паст се разтвори гладно, докато пипалата го придърпваха все по-близо до нея. „Езикът“ се пресегна към муцуната на дракона, самият му досег изгори покритата с люспи кожа.
А шепотът от вътрешността на Кладенеца стана по-силен и по-нетърпелив. Ясно различими гласове, които накараха Ноздорму да се разтрепери. Да, това бе нещо много повече от демони…
Той отново издиша пясъците на времето върху пипалата, но сега те се разпръснаха върху черните израстъци като обикновен прах. Левиатанът се заизвива в опит да се освободи от поне няколко нишки, но те го стискаха със страстта на вампир.
Това не се нравеше на Аспекта. Като самата същност на времето, той бе дарен от Създателите със знанието за собствената си смърт, така че никога да не смята силата си за толкова велика и ужасна, че да не е длъжен да се подчинява никому. Ноздорму знаеше точно как ще умре, както и кога — а сега не беше времето.
Но въпреки това той не успяваше да се освободи.
„Езикът“ се обви около муцуната му и затегна толкова силно хватката си, че драконът усети как челюстите му всеки миг ще се пропукат. Той отново си напомни, че всичко това е само илюзия, но знанието не му помагаше с нищо нито срещу агонията, нито срещу страха, а второто го ядеше със сила, каквато никога не бе изпитвал.
Вече почти бе стигнал зъбите. Те се сключиха с щракане, очевидно за да го изплашат още повече — не без известен успех. Усилието да задържа и стабилността на реалността напрягаше допълнително ума му. Щеше да е толкова по-лесно просто да остави Кладенеца да го погълне и да приключи с цялото това усилие…
„Не!“ — помисли внезапно Ноздорму. Изведнъж му дойде една отчаяна идея. Не знаеше дали има силата да я осъществи, но нямаше друг избор.
Тялото на Аспекта потрепери. Той сякаш се сви навътре в себе си.
Събитията се върнаха на заден ход. Всяко действие се изпълни наобратно. „Езикът“ се отдръпна от муцуната му. Той вдиша пясъците, а пипалата се оттеглиха и потънаха обратно в тъмните води…
И в мига, в който това стана, Ноздорму спря връщането, а после незабавно отдръпна ума си от Кладенеца.
Отново се носеше в реката на времето, едва успявайки да държи реалността непокътната. Титаничното усилие му костваше още повече сега, след като бе изхабил толкова много енергия в търсенето си, но по някакъв начин Аспектът намери сили да продължи. Сега се беше докоснал до злото, което покваряваше Кладенеца, и разбираше по-добре от всякога, че провалът му би донесъл нещо много по-лошо от разруха.
Ноздорму вече знаеше какво представляват те. Дори ужасяващата ярост на Пламтящия легион бледнееше, сравнена с тях. А Аспектът не можеше да стори нищо, за да спре намеренията им. Едва успяваше да задържа хаоса. Вече нямаше нужната воля, за да достигне останалите, дори и да беше способен да го стори.
Значи нямаше друга надежда. Само онази, която имаха първоначално, но сега тя изглеждаше толкова дребна и незначителна, че Ноздорму почти не успяваше да повярва, че изобщо съществува.
„Всичко зависи от тях… — мислеше той, докато дивите сили се опитваха да го разкъсат. — От Кориалстраз и неговия човек…“
Едно
Подушваха вонята, носеща се от далечината, и им ставаше все по-трудно да определят кое е по-силно — острата миризма на дима, издигащ се от пламтящия пейзаж, или сладникавата смрад на бавно разлагащите се мъртъвци, разпръснати със стотици из областта.
Нощните елфи бяха успели да отблъснат последната атака на Пламтящия легион, но пак им се наложи да отстъпят. Лорд Десдел Старей обяви това за маневра, с която армията по-добре да се възползва от слабостите на Легиона, но за Малфурион Стормрейдж и неговите приятели истината бе ясна. Старей беше благородник, който нищо не разбираше от стратегия, а онези, с които се заобикаляше, не бяха по-различни.
След убийството на лорд Рейвънкрест никой не пожела да се изправи срещу слабия, но влиятелен благородник. Като се изключи Рейвънкрест, малцина нощни елфи наистина имаха военен опит, а тъй като мъртвият командир бе последен от рода си, нямаше наследник, който да поеме властта на негово място. Старей явно имаше амбиции, но ако скоро нещо не се променеше, некомпетентността му щеше да смаже стремежите му, заедно с народа, който водеше.