Но страховете на Малфурион не бяха само за несигурното бъдеще на армията. Друга, много по-голяма грижа го караше непрестанно да обръща поглед към далечния Зин-Азшари — някога бляскавата столица на кралството на нощните елфи.
Докато от изток се появяваха първите смътни намеци за светлина, обявяващи началото на обгърнатия от облаци ден, той не спираше да мисли за провалите си. Непрестанно се връщаше към загубата на двамата, които имаха най-голямо значение за него — прекрасната Тиранде и близнака му Илидан.
Нощните елфи старееха невероятно бавно, но младият Малфурион изглеждаше многократно по-възрастен от кратките си десетилетия. Той, както повечето представители на народа му, се издигаше над два метра и имаше слаба фигура и лилава кожа. Наклонените му, лишени от зеници сребърни очи бяха изпълнени със зрялост и горчилка, каквито никой от другите нощни елфи не притежаваше, въпреки тежките времена. Освен това чертите на Малфурион бяха по-вълчи от тези на повечето му сънародници, ако се изключи брат му Илидан.
Още по-впечатляваща бе дългата му до раменете коса, която имаше уникален тъмнозелен цвят, различаващ се от среднощното синьо на близнака му. Всички се заглеждаха в тази коса, също както някога зяпаха простоватите дрехи, които носеше. Тъй като изучаваше друидските изкуства, Малфурион не желаеше да облича ярките и крещящо-шарени роби, които расата му смяташе за нормално облекло. Вместо това предпочиташе проста платнена туника, кожена жилетка и панталони, както и високи до коленете ботуши, също от кожа. Екстравагантните дрехи, носени от народа му, бяха явен признак за твърде разглезения живот, който водеха, както и вродената им арогантност — нещо, което беше противно на природата му. Но сега повечето нощни елфи, с изключение на Старей и неговите близки подчинени, представляваха наплашени бегълци в окаляни и напоени с кръв дрипи. И вместо да гледат с презрение към странния млад учен, отправяха изпълнени с отчаяна надежда погледи към зеленокосия друид, ясно съзнавайки, че повечето от тях са живи единствено благодарение на неговите действия.
Но към какво го водеха тези действия? За момента очевидно не към успех. А това, което го притесняваше най-много, беше откритието, че потапянето му в силата на природата е започнало да го променя и физически.
Той прокара пръсти високо над челото си, където една от двете издатини седеше скрита под косата му. Бяха се появили само преди няколко дни, но вече бяха удвоили размера си. Двата малки рога смразяваха кръвта на Малфурион, защото твърде силно му напомняха за тези на сатир. Което пък на свой ред му напомняше за Ксавиус, съветникът на кралицата, който се бе върнал от мъртвите и беше запратил Тиранде в ръцете на господарите на Пламтящия легион, преди Малфурион най-накрая да се разправи с него.
— Трябва да спреш да мислиш за нея — настоя глас, приближаващ се зад гърба му.
Друидът се обърна без изненада към новопоявилия се, макар че повечето други в армията зяпаха странника дори по-настървено, отколкото гледаха Малфурион. В цял Калимдор нямаше нищо, подобно на Ронин.
Закачуленото създание, облечено в тъмносиня роба, под която се забелязваха риза и панталони в подобен цвят, беше с около една глава по-ниско от Малфурион, въпреки дебелите подметки на ботушите си. Но нито дрехите, нито ръстът му предизвикваха толкова много коментари. Това, което смущаваше нощните елфи, бе огненочервената му, дълга до раменете коса, която се разпиляваше извън качулката, както и кръглото, невероятно бледо лице, с леко извит на една страна нос. А най-впечатляващи бяха очите му — с ярко изумруденозелен цвят и абсолютно черни зеници.
Въпреки относително ниския си ръст, Ронин бе с по-набито телосложение от Малфурион. Изглеждаше способен да се оправя в битка и наистина беше така. А това бе рядко умение за някой, който се е доказал като много опитен в магическите изкуства. Ронин се наричаше „човек“ — раса, за която никой никога не бе чувал. Но ако аленокосият пътешественик бе типичен представител на народа си, Малфурион мечтаеше в армията да има поне още хиляда като него. Докато магията на нощните елфи, толкова силно зависима от Кладенеца на вечността, напоследък често не постигаше желания ефект, Ронин владееше своите сили като потомък на полубог.
— Как да спра? Как мога да си го позволя? — настоя Малфурион, внезапно ядосан на другаря си, който не заслужаваше това. — Тиранде е тяхна пленница вече твърде дълго, а аз дори не успях да проникна отвъд дворцовите стени!