Вече знам, че няма как да го разубедя.
Тревогата продължава да ме човърка, но думите му извикват усмивка на лицето ми. После слизам долу.
Останалите ездачи бъбрят оживено на път за стадиона тази сутрин. Чувствам се странно откъсната от всичко. Рен като че не се държи по-различно спрямо мен, но безгрижието му още повече ме тревожи. Може би в края на краищата трябваше да кажа за него на Хидео. Може би щяха да го дисквалифицират от днешната игра. Присвивам очи, докато наблюдавам как Рен се занася с Ашър. Не. Да върви по дяволите, ако си мисли, че може да ме пропъди от моята стихия. Ще продължа да го използвам, за да разнищя тази работа до дъно.
Днес стадионът се размазва пред очите ми и когато излизаме на арената и се запътваме към индивидуалните си терминали, вървя като в мъгла. Водещият сякаш говори много отдалече, а насърчителните викове на тълпата се превръщат в бъркотия от фонов шум. Главата ми е постоянно обърната към седалките на балкона. Хидео е там, обкръжен от бодигардове.
После светът помрачнява и бивам пренесена в друго царство.
— Добре дошли в „Изгубеният град“!
Ехото от гласа на коментатора заглъхва, докато виртуалният свят се материализира наоколо. Мъждива светлина се процежда през океанската повърхност високо над нас. Плавам над грандиозен разрушен град, заобиколен отвсякъде със стени от пъстроцветни корали. Каменни колони се извисяват към повърхността. Навсякъде има купища камъни — изглежда, някога това са били величествени театри и бани. Тюркоазена светлина сияе в някои от пролуките по тях и оформя светещи линии, които сякаш посочват пътища, по които да поемем. Руините се простират докъдето поглед стига, по повърхностите им танцуват шарени сенки, а над тях се носи цял рояк от лъскави, подобни на скъпоценни камъни пауъръпи. Единственото, което ни пречи да се потопим напълно в този свят, е шумът от възгласите на тълпата навсякъде край нас.
Оглеждам се на две страни. Всичките ми съотборници са тук, облечени сме в ослепително бели екипи с плавници на краката и перки на лактите. Поглеждам си ръцете. Оборудвани са с бутони по дланите. Експериментирам, като ги натискам, и аватарът ми подскача малко напред. Ето значи как ще се придвижваме.
В далечния край на развалините се появява противникът. „Рицари на облаците“. Те са в яркожълти екипи, изпъкващи върху синята багра на това място. Очите на всички ни са насочени към тях — на всички освен на Рен. Хвърлям му бегъл поглед и виждам, че той вече се е вторачил в развалините долу и сякаш търси нещо. Челюстта ми се стяга. Проследи го.
— Готови… СТАРТ!
Играта започва. Ашър реве заповеди в комуникаторите ни и незабавно се разпръсваме. В другия край на развалините „Рицарите на облаците“ се гмуркат надолу — без съмнение, готови да се изгубят сред лабиринта от порутени градежи. И ние се гмуркаме. Стисвам юмруци около копчетата върху дланите си и цепя вихрено водата. В движение забелязвам как в центъра на зрителното ми поле се появява индикатор колко кислород ми остава.
Когато стигаме до пункта, в който започваме да се разпръсваме, съотборниците ми изникват като точици върху малка карта пред очите ми. Но единственият, на когото обръщам внимание, е Рен. Той отплува от другите към редица разрушени колони, оформящи пещера. Мислейки си за случилото се след първия кръг, променям зададения ми от Ашър курс и вместо това тръгвам подир Рен.
— Еми! — провиква се Ашър по нашия канал и въздъхва. — Може ли поне веднъж за разнообразие да следваш заповедите ми? Казах ти да вървиш към центъра, към онзи разрушен амфитеатър.
— Виждам по-добър маршрут — излъгвам и продължавам в своята посока. — Не се безпокой.
Ашър издава някакъв звук, готов да спори, но после млъква — припомня си успешните ми ходове от последния мач.
— Добре. Но само този път, чуваш ли? — измърморва той.
— Да, капитане.
Изображението му угасва. Светлината край нас отслабва, сини и сребристи сияния танцуват по каменните структури. Не откъсвам очи от Рен. Той е доста напред от мен и тъкмо свива зад един ъгъл. Къде отива?
— Изглежда, „Рицарите на облаците“ вземат първия рядък пауъръп в играта! — разнася се гласът на коментатора навсякъде край нас. — Сребристо-златната „Невидимост“!
В момента би трябвало да се съсредоточа върху играта. Но продължавам с преследването. Нивото на кислорода ми започва да спада. Предупреждение: остават 25 % — просветва пред очите ми. Отпред зървам едно местенце между скалите, от което излиза непрекъсната нишка от въздушни мехури — но ако спра сега, може и никога да не настигна Рен. Затова го подминавам и се оттласквам напред. Толкова съм близо.