И тогава, съвсем внезапно, всичко около мен се изменя. Подводният свят просто изчезва.
Вече не плавам сред океана, а стоя сред пещера и тя ме обгражда, затваря ме в клопка. Мъждива алена светлина огрява пространството. Възгласите на публиката рязко секват. Примигвам. Какво стана? В реалността посягам да наглася слушалките си. Все едно изведнъж са ме извадили от играта. Вече дори не виждам картата със съотборниците си.
— Ехо! — подвиквам и се размърдвам. Гласът ми ехти.
Ако играта ми се е бъгнала, то трябва веднага да си сваля лещите и да уведомя ръководството. Ще спрат мача, докато поправят всичко. Но вместо това продължавам да се оглеждам, а сърцето ми забива учестено. Това не е повреда. Червеният оттенък на това пространство твърде много прилича на Тъмния свят.
Пак примигвам и пред мен се появява висока фигура. Той е облечен в прилягащата черна броня, която вече толкова съм свикнала да виждам, а лицето му е напълно скрито зад черен непрозрачен шлем. Главата му е обърната право към мен. Само се взираме мълчаливо един в друг.
Прокси на Нула. Или негов последовател.
А може би е той самият.
Най-сетне отново добивам дар слово.
— Ти си онзи, когото преследва Хидео — казвам и правя крачка напред.
— А ти си онази, дето все се мъкне по мен. Малкото лакейче на Хидео. — В тази пещера гласът му прозвучава басово, изопачен.
Наистина е той. Той знае коя съм. Знае какво върша. Мигновено си спомням за момента, когато се появи пред мен в последната игра. Нима ми е поставил този капан, за да провери мога ли да го видя и сега? И е саботирал играта, за да разговаря директно с мен.
— Съотборниците ми ще видят, че съм в клопка — казвам му. Думите ми прозвучават насилено и тъжно, щом споменът как едва не убиха Хидео, изскача в главата ми. — Не можеш да рушиш всеки свят.
Нула се приближава до мен, мускулите му играят под черната броня. Сега вече ни разделя една-едничка стъпка. Той се взира в мен.
— Ето какво виждат в момента твоите съотборници.
В центъра на полезрението ми изскача прозорец и виждам подводните развалини. Виждам и себе си как, без да обръщам внимание на многократно повторените команди на Ашър, се мотая из една зона далеч от другите и събирам най-елементарни пауъръпове. Виждам как се нахаквам в един напълно видим безвъздушен джоб.
— Точно в момента, от тяхна гледна точка, ти успя да се заклещиш в една подводна пещера сред руините. И въздухът ти свършва доста бързо.
— Защо си тук? — питам. — Какво искаш?
— Тук съм, за да ти направя една справедлива оферта — отговаря той. Гласът му кънти около мен.
— Справедлива оферта?
— Как да го кажа по-иначе? Сделка. Предложение. Избери си.
Кипвам.
— Защото ти създавам проблеми, а? И се принуди да говориш с мен направо? Какво, яд те е, че най-сетне някой успя да се приближи дотолкова, че да може да те спипа?
— Да ти приличам на ядосан? — изсмива се той на думите ми. Тих, приглушен смях. — Прекалено си добра, че да работиш за него. Колко ти плаща Хидео, та да си му толкова лоялна и да те държи подръка? Да тичаш, като ти подсвирне? Или пък нещо друго те влече към него?
— Чарът ти е просто съкрушителен — казвам с най-сухия си тон.
— Ами ако успея съкрушително да надцакам неговата сума? — накланя глава Нула към мен.
Присвивам очи.
— Ти честно ли ми предлагаш да ме наемеш?
— Всеки си има цена. Кажи си твоята.
— Не.
Нула подигравателно клати глава насреща ми.
— Избирай внимателно.
— Аз съм внимателна.
— Нима? — той поглежда надолу към мен и виждам лицето на аватара ми, отразено в неговия шлем. — Защото, доколкото знам, в Ню Йорк си живяла доста рисковано. Защото действаш рисковано и при избора на… връзките си.
Полазва ме тръпка. Дали е проучвал миналото ми? Следил ли ме е? Знае ли за мен и Хидео?
— А ти се заяждаш с не когото трябва — процеждам през стиснати зъби.
Той се надвесва над мен.
— Правех ти комплимент.
— Това ли е представата ти за комплимент?
— Аз не съм човек на комплиментите, Емика. Разбирай го както искаш.
Пръстите ми се свиват в юмруци.
— Е, можеш да си вземеш щедрата оферта — казвам гневно, докато вървя към него — и да си я завреш във виртуалния задник.
Той се навежда дори по-близо до мен.
— Всички все се мислят за големи храбреци.