— Хайде стига! — повишавам тон раздразнено. — Та това е само игра. Аз…
— Само игра ли? — прекъсва ме Хамилтън. Всички около мен се напрягат и разбирам, че съм изтърсила не каквото трябва. И то точно това, което винаги съм мразела да чувам от другите. Понечвам да се поправя, но Хамилтън се навежда напред и вперва яден поглед в мен. — Тогава какво правиш тук изобщо? Защо въобще се състезаваш в Warcross, щом ти е толкова под достойнството? Ти не живееше ли в нюйоркската канавка, преди да дойдеш тук?
Думите ѝ ме карат да се навъся.
— Не исках да кажа това.
— Тогава се отърви от навика си да казваш неща, дето не искаш да ги кажеш! — Очите ѝ стават на цепки. — Аз съм адски добра на Warcross. И това, че съм добра на Warcross, ми позволи да купя на майка си къща, да пратя сестра си в добър университет. — Тя млъква и изпъва ръце да посочи общежитието. — Затова всички обичат Warcross, не е ли така? Защо всичките сме вманиачени по НевроЛинк — защо го използваш ти? Защото с него всичко е възможно?
— Не исках да кажа това! — повтарям. — Има твърде много неща, които не разбирате. Когато залогът е много по-голям от един шампионат, то тогава да, това е само игра!
Не съм планирала правилно избухването си и моментално съжалявам, че казах някои неща. Може би другите не са чули всичко. Ала тя впива в мен невярващ поглед. После идва скептицизмът. Наблизо Рен с любопитство накланя глава към мен. Предизвиква ме да кажа и още.
— Чакай сега — Рошан завърта пръст във въздуха. — Как така залогът бил много по-голям?
Вдишвам дълбоко. Сега всичко ми е на върха на езика, готово да се изсипе навън — но прехапвам езика си тъкмо навреме. Рен е още тук, още е сред нас. Нула ме заплаши. Не си струва да подлагам останалите на риск. Изругавам под носа си и ставам.
— Съжалявам! — тросвам се отново.
Хами обляга лакти на коленете си, замислена.
— Има и друго, което криеш от нас — казва тя най-накрая. — И не разбирам защо.
— Какво не ни казваш, Емс? — пита Ашър. Сега гласът му е съвсем тих.
Аз само го поглеждам в очите.
— Имам си причини.
В погледа на Рошан трепва нещо като съчувствие. Всички се взират в мен мълчаливо. Крайчето на устната на Рен пак трепва нагоре, толкова незабележимо, че никой друг не вижда, и погледът му става убийствен. Отвръщам на погледа му, отказвам да му доставя удоволствието да ме сплаши. После се врътвам и тръгвам обратно към стаята си. Ашър ме извиква по име, но не се обръщам.
— По-кротко, Емика.
Гласът отеква в ушите ми. Замръзвам на място.
Там, пред виртуалното ми полезрение, се възправя Нула — застанал е в края на коридора към втория етаж, силуетът му е затворен в черна броня, а непрозрачният му шлем — извърнат към мен. Щом го зървам, устата ми пресъхва.
— Предупредих те — казва той.
— Какво правиш тук? — проронвам пресипнало.
Чувам гласа на Хами, която е тръгнала след мен.
— Еми — казва тя. — На кого говориш?
Нула само се взира спокойно в мен.
— Май не е зле да си провериш спомените.
Световете на паметта ми.
Внезапно сърцето ми спира да бие. Въвеждам бързо команда и отварям прозорец, за да потърся световете на паметта си — всички внимателно подредени по категории късчета от баща ми, към които толкова често се връщам. Не! Моля те! И когато те се появяват, се вцепенявам.
Празни са. „Нов свят на паметта“ е изписано над тях като опция.
Разтрепервам се. Невъзможно! Сложила съм им всякакви защитни обвивки, заровила съм ги дълбоко в профилите си, та никога нищо да не им се случи, защитила съм ги в облака, клонирала съм ги многократно от прекалена предпазливост. Сега търся трескаво клонираните версии. Ала и тях ги няма. Татко, който си тананика весело над масата ни за хранене, докато реже платове. Татко, с когото изработваме ръчно коледни украшения. Татко ми показва как смесва бои. С татко хапваме печени карамелизирани фъстъци в Сентръл Парк, обикаляме из музейни зали, празнуваме рождения ми ден.
Нула ги е изтрил всичките.
Мълча стъписано, олюлявам се от болката.
— Не ми се пречкай и може и да ти ги върна. Продължиш ли, това ще е само началото.
Пръстите на ръцете ми се свиват здраво в юмруци. Гневът ми се изостря като нож и погледът ми се забива в бронирания силует пред мен. Чак след миг усещам, че сълзи замъгляват зрението ми.
Зад гърба ми Хами най-сетне стига до мен.