Поколебавам се. Свикнала съм да работя сама и никога не съм посвещавала в работите си някой друг освен клиентите. Но това не е обикновен лов, а Хидео не е обикновен клиент — ако животът на всички ни е в опасност, то предстои да се справяме с по-големи проблеми от това дали да се доверя на съотборниците си.
По телевизията споменават името ми и това ни кара да се обърнем едновременно към екрана. Говорителят от новините говори до моя снимка от празнуването на първата ни победа с останалите ездачи.
— … тази сутрин Хидео Танака съобщи, че официално изтегля двама играчи от „Ездачите на феникси“, в момента един от Warcross отборите с най-висок рейтинг — техния боец Реноар Тома и архитекта им Емика Чен. Все още не се знае нищо за причините зад всяко едно от тези решения, макар и спекулациите…
Изтеглена от отбора. Целият въздух от гърдите ми се втурва навън.
Рошан и Хами се завъртат към мен.
— Изтеглена? — прошепва остро Хами.
Рошан е по-тих, гледа ме изпитателно в очите. Готов е да каже нещо, но после размисля.
Поколебавам се само още миг. После поглеждам нагоре към охранителната камера в стаята, втренчвам се многозначително в Рошан и Хами и ги придърпвам отново в прегръдка.
— Довечера — прошепвам им на ухо. — Обещавам. В момента не мога да говоря за това на глас. — А после се отдръпвам и казвам: — Това, че ми донесохте тази кутия, ми помага достатъчно.
Рошан се намръщва, но Хами ми кимва незабележимо. Опитва се да се усмихне.
— Добре — отвръща тя. Прозвучава като подобаващия отговор на казаното от мен, но знам — това значи и че ме е разбрала.
— Госпожице Чен — казва сестрата, щом отново влиза. — Имате още един посетител.
С Рошан и Хами отново се споглеждаме многозначително. После те стават и тръгват да излизат. Щом напускат, сестрата отваря вратата по-широко, за да въведе новия ми посетител.
Хидео нахлува с широка крачка, лицето му е маска на мрака и тревогата. Впива поглед в очите ми и чертите му се поотпускат с облекчение.
— Свестила си се — казва той и присяда отстрани на леглото ми.
— Не можеш! — заявявам и посочвам телевизора. Мислите ми продължават да се вихрят. — Изтегляш ме? Сериозно? Защо не ми каза?
— А по-добре да оставя и двама ви в играта и да рискувам живота на всички ли? — отвръща Хидео. — Не знаехме колко време ще мине, докато дойдеш в съзнание. Трябваше да взема решение. — Очите му са потъмнели от гняв, макар че този гняв е насочен навътре. Изражението му ми напомня как изглеждаше, когато говореше за брат си.
— Нали нямаше да клекнеш пред заплахата?
— Това беше преди Нула да заплаши теб и останалите играчи.
— А как изтеглянето ми от турнирите ще възпре Нула да осъществи плановете си по време на финалния мач?
— Няма да го възпре. — Челюстта на Хидео се стяга. — Но бих предпочел да не те виждам замесена в това. Единствената причина да те включа в игрите, беше да имаш по-добър достъп до информация, но смятам, че може би си събрала всичко, което е по възможностите ти като официален член на отбора. — Той въздъхва. — Аз съм виновен. Трябваше да те отстраня много по-отдавна.
Мисълта да изоставя отбора си и да саботирам шансовете им за победа… Затварям очи и свеждам глава. Дишай.
— Чух, че Рен говори с полицията.
— Да, полицията го арестува и го разпитват.
Започвам да клатя глава.
— Нищо няма да измъкнеш от него така. Арестът му само ще предупреди Нула, че си го погнал, и той ще потули действията си още по-надълбоко. Стига, Хидео! Следващия път, когато отида на мач, спонсориран в Тъмния свят, няма да имам…
— Няма да ходиш! — прекъсва ме Хидео. Погледът му се взира в мен изпитателно, тъмен и решителен. — Освобождавам те от заданието.
Примигвам.
— Уволняваш ме?
— Възнаграждението ще ти бъде изплатено — отвръща той. Защо звучи така сдържано? Напрежението го кара да се държи студено, дори враждебно.
Завива ми се свят. Но… за всеки проблем си има решение. Аз още не съм намерила решението… Не мога да си тръгна сега.
— Не е заради възнаграждението — казвам.
— Ти си го заслужи. Парите вече са в сметката ти.
Десетте милиона. Поклащам глава отвратена.
— Трябва да престанеш с това! Защо винаги си мислиш, че можеш просто да подхвърлиш пари на хората и да ги накараш да правят каквото ти поискаш?
— Защото ти дойде тук само по тази причина — казва Хидео отсечено. — Давам ти това, което искаше.
— Какво, по дяволите, знаеш ти за моите желания? — Гласът ми се надига, усещам паренето по бузите си. В мислите ми просветва образът на баща ми — а после и моят собствен, свила съм се на кълбо на леглото си в детския дом и се мъча да изнамеря причина да живея. Всичките ми светове на паметта ги няма вече, изтрити са, Нула ми ги отне. Не мога да се върна към спомените си за баща ми, ако поискам. — Мислиш си, че съм дошла тук само за пари? Че можеш да оправиш всичко, като ми напишеш чек?