Сякаш капаци се спускат пред очите на Хидео. Той стисва зъби.
— Значи не се разбираме толкова добре, колкото си мислех! — казва рязко той.
— А може би ти не разбираш мен. — Присвивам очи и го поглеждам. — Видях Нула в общежитието ни, преди да гръмне бомбата. Слушай… той не се появи там да ме заплаши просто защото му е скимнало или просто защото вече знае коя съм. Проследихме Рен и имам доказателства, че е свързан с мисията на Нула. Ти дори вече си го пратил в ареста. Това значи, че Нула се чувства под заплаха. Той си мисли, че затягаме кръга и затова буйства. Да заложи бомба, означава, че в опит да ме отклони от дирята си той рискува да вдигне властите на нокти. Притиснали сме го в ъгъла. Цялата набрана инерция работи в наша полза.
— А това значи, че сега е най-непредвидим — завършва Хидео. — Това е някой, за когото все още нищо не знаем, и няма да оставя още някоя бомба да гръмне само защото искам ти да ни го хванеш.
— Това, че ти ме отстраняваш от задачата, не значи, че той няма пак да нападне.
— Знам. Затова отмених всички събития по стадиони.
— Всички събития по стадиони? В целия свят?
— Няма да допусна хора да се събират с хиляди на стадиони по целия свят, не и ако това ги поставя под риск! Те могат да се насладят на остатъка от турнирите сред уюта на домовете си.
Не, не мога да се откажа сега. Старата паника отново се надига — ужасът да видиш как между задачата и решението се издига стена. Да стоя безпомощно, докато опасността кръжи около някого, когото обичам. Тук липсва нещо, сякаш някакво ново развитие внезапно е накарало Хидео да размисли за всичко.
— Винаги си знаел, че тази задача крие някои рискове. Защо ме отстраняваш сега? Прекалено те е страх да видиш как ще пострадам?
— Прекалено ме е страх да те замесвам в нещо, много по-голямо от теб, не по твой избор.
— Аз с това се занимавам! — настоявам. — И си разбирам от работата!
— Не поставям под съмнение таланта ти — отвръща Хидео. Гласът му сега звучи по-раздразнително. Като че ли му се иска да каже и нещо повече, но рязко млъква и само поклаща глава. — Точно в момента искам само да сведа до минимум всякакви рискове, да се погрижа никой да не пострада. — Той ме поглежда. — Ти вече изпълни задачата си, Емика. Даде ни достатъчно информация, за да научим кога ще се проведе неговата операция, и проследи някого, замесен в плановете му. За нас е достатъчно, за да осигурим безопасността на публиката. Освободих и другите ловци. Нека полицията поеме това оттук нататък.
— Но ти още не си заловил Нула! Това не е приключване на задачата. Затова, ако разполагаш с някакво по-добро обяснение, бих желала да го чуя.
— Аз вече ти го дадох.
— Не, не си!
— Искаш по-добро обяснение?
— Да! — отговарям и гласът ми се повишава. — Мисля, че го заслужавам!
Сега гняв пламти в очите на Хидео.
— Емика, казвам ти да заминеш!
— Не приемам заповеди от бивши шефове! — отсичам.
Хидео присвива очи. Изведнъж се навежда към мен, обгръща с ръка тила ми и ме притегля към себе си. Целува ме страстно. Пороят ми от думи рязко секва. Нож прорязва надигащия се у мен гняв.
Той се отдръпва, задъхан. Твърде сащисана съм и нищо не мога да направя, освен да се мъча да си поема въздух. Той допира чело до моето, а после затваря очи.
— Замини. — Гласът му е продран, отчаян, сърдит. — Моля те!
— Какво не ми казваш? — прошепвам.
— Съвестта не ми позволява да ти позволя да работиш по тази задача. — Гласът му поутихва. — Ако не вярваш във всички други причини, които ти изтъкнах, повярвай поне в тази.
Преди да се случи всичко това, аз често седях на леглото си, прелиствах статия след статия за Хидео и се чудех какво ли би било някой ден да го срещна, да стана успешна като него, да работя с него, да разговарям с него и да бъда като него. Но сега Хидео е пред мен, оголил някакво крехко вътрешно движение на сърцето си, а аз седя и се взирам в него тревожно и объркано.
Нещо липсва. Нещо, което той не ми казва. Дали Нула е заплашил и него по някакъв начин? Дали е заплашил мен пред Хидео и е подтикнал Хидео да ме отстрани от всичко? Поклащам глава и обгръщам още по-здраво коленете си. Мислите ми бушуват.