Изминаха часове. По-късно същата нощ вратата ми се открехна едва-едва и видях баща ми да наднича вътре с чиния, препълнена с пица, в ръка.
— Може ли? — попита тихо той.
Изгледах го сърдито изпод одеялата, а той влезе и затвори вратата след себе си. Тъмни кръгове ограждаха очите му. За пръв път осъзнах колко изтощен изглеждаше и че сигурно не беше спал добре от няколко дни. Той седна на ръба на леглото ми и ми подаде чинията. Искаше ми се да се инатя, да продължа да се сърдя, но мирисът на домати и разтопено сирене накара стомаха ми да изкъркори. Надигнах се да седна и посегнах да си взема парче.
— Годишникът ти изглежда зашеметяващо, Еми — каза той, след като изгълтах парчето като вълк. После ми се усмихна уморено. — Личи си колко упорито си се трудила по него.
Свих рамене — още не бях готова да го оставя да му се размине, и награбих второ парче пица.
— Та значи, какво ти се случи днес? — измърморих.
Той се умълча за дълго.
— Тя се обади.
— Какво иска този път? — попитах. Но вече знаех. На всеки пет-шест месеца, майка ми се обаждаше да му каже, че ѝ липсва, а след това отново изчезваше. Мен никога не ме споменаваше. Нито веднъж.
Когато попитах отново, татко извади телефона си. Обърна го към мен, без да обели и думичка. Погледнах екрана. Майка ми му беше изпратила снимка на ръката си. На пръста ѝ имаше огромен диамантен пръстен, изсечен в брилянтен квадрат. Отново погледнах към уморените очи на татко.
Беше толкова красива. Но красотата кара хората да простят на хиляди жестокости.
Поседяхме така, без да си кажем нищо. После докоснах нежно ръката му. Той погледна надолу, настрани от мен — срам го беше да ме погледне в очите.
— Съжалявам, Еми — каза той с немощен глас. — Много съжалявам. Аз съм глупак.
Само поклатих глава. И когато обвих ръце около шията му, той ме прегърна силно. Опитваше се да сглоби отново парченцата живот, който тя бе оставила след себе си.
Сепвам се и се будя, по лицето ми текат сълзи, ръцете ми са стиснати в юмруци. Часовникът на телефона ми показва 3:34 след полунощ, телевизорът в стаята ми още работи и е зациклил на новините.
Лежа неподвижно и мълча. Минава време, преди ръцете ми да спрат да треперят и тялото ми отново да се отпусне в леглото. Принуждавам се да се съсредоточа върху новините, мъчейки се да се отърся от спомените. Репортерът вече е започнал да обсъжда уайлдкард играчите, които ще заменят мен и Рен.
— Бренър Лионс, 72-ро ниво, уайлдкард играч от Шотландия, който сега ще представя „Ездачите на феникси“ като техния нов архитект! И Джаки Нгуен, боец…
Гласът на репортера утихва и се превръща в неразгадаем шум, щом мислите ми се насочват към съотборниците ми. Какво ли си мислят те сега? Публичното обяснение за напускането на Рен беше, че са го хванали в опит да се договори с конкурентен отбор за дял от печалбите от шампионата. Обяснението за мен беше, че съм получила смъртни заплахи, след като връзката ми с Хидео е станала публично достояние.
Хидео. Казаното от него се връща отново и отново в мислите ми, тъй несъмнено и тъй отчетливо, сякаш го бях записала като спомен.
Погледът ми се спира на кутията, която Рошан и Хами ми дадоха, преди да си тръгнат. Пак посягам към нея, отварям я и прокарвам пръсти по парчетата от счупеното украшение и късовете платно. Пулсът ми все още бие ускорено, гърдите още ме болят.
Забивам юмрук в леглото. Нула ще се измъкне и ще му се размине безнаказано. Мислите ми прелитат през всичко, което сме успели да открием досега. Координатите на всички големи градове, където щяха да се проведат турнири по Warcross. Повредени участъци вътре във всеки свят от Warcross на турнирите. Самоунищожил се файл. Опит за убийство. И създадено от Рен парче, което да свири по време на финалния Warcross мач.
Толкова много парченца. Изреждам ги наум, докато новинарският телевизионен цикъл се извърта докрай и започва пак отначало. Как са свързани те?
А после пред очите ми се появява ново съобщение. Мислите ми се разпръсват и се взирам в текста, за да го прочета. Не е от някого, одобрен от мен. Всъщност изобщо не е отбелязано от кого е. Намръщвам се. Как е успяло да мине това съобщение? Поколебавам се… а после посягам и чуквам на него.
За теб, от един ловец до друг.
Само това пише. Издишвам — не знаех, че съм задържала толкова въздух в гърдите си. От друг ловец? По някакъв начин един от другите двама ловци на глави е намерил как да проникне през собствените ми щитове. Те знаят коя съм.
Главата ми рязко се вдига към охранителната камера в единия ъгъл на тавана. Чудя се дали е хакната, за да ме наблюдават, а после вниманието ми отново се връща към съобщението. Към него е прикрепен бутон „Приемане на поканата?“. Изправям гръб, както съм седнала. После с разтреперан пръст решавам да приема.