3
Още помня точния миг, в който Хидео Танака промени живота ми.
Бях на единайсет години, баща ми бе мъртъв само от няколко месеца. Дъждът плющеше по прозореца на спалнята, която делях с още четирима в груповия дом за сираци. Лежах в леглото и за кой ли път не можех да се накарам да стана и да отида на училище. Недовършени листове с упражнения за домашно бяха пръснати по одеялата ми още от снощи — бях заспала, втренчена в непопълнените страници. Сънувах дома ни и как татко ни пържи яйца и удавени в сироп палачинки, как познатият му мощен смях изпълва кухнята и се носи навън през отворения прозорец. Купчина сметки, отпечатани с червени букви, лежаха недокоснати на края на масата и чакаха да му напомня за тях. „Влюбен съм!“ — щеше да възкликне той със своето лице на мечтател. А аз щях да завъртя очи насреща му и да се усмихна, щом подхванеше разказ за последната дама, откраднала сърцето му.
А после се събудих и тази сцена изчезна и ме остави тук, в чуждата, тъмна и притихнала къща.
Не помръднах в леглото. Не се разплаках. Нито веднъж не бях плакала след смъртта на татко, дори и на погребението. Всички сълзи, които бих могла да пролея, бързо бяха заменени от шок, когато научих какъв дълг е натрупал татко. Когато открих, че тайно е влизал в комарджийски сайтове години наред. Че не се е лекувал, защото се е опитвал да изплати дълговете си.
Сутринта прекарах така, както прекарвах всеки ден от няколко месеца насам — изгубена сред неясна смълчаност и мъртвило. Емоциите отдавна бяха изчезнали вдън зейналата кухина в гърдите ми, изпълнена с мъгла. Във всеки миг на будуване аз се взирах в пространството — в стената на спалнята, в дъската в клас, във вътрешността на шкафчето ми, в чиниите с безвкусна храна. Бележникът ми бе море от червено мастило. Постоянно гадене бушуваше в стомаха ми и ми отнемаше апетита. Костите на китките и лактите ми стърчаха остро. Тъмни кръгове обграждаха очите ми — нещо, което забелязваше всеки освен мен.
Но какво ли ми пукаше? Баща ми вече го нямаше и бях толкова уморена. Може би мъглата в гърдите ми щеше да се разраства, все по-гъста и по-гъста, докато някой ден погълнеше и мен, и мен също вече нямаше да ме има. И тъй лежах, свита на клъбце, и гледах как дъждът плющи по прозорците, а вятърът клати силуетите на дървесните клони и се питах колко ли време ще им отнеме в училище да забележат, че пак ме няма.
Радиото в стаята работеше — единственото друго нещо в стаята освен леглата ни. Едно от момичетата не си беше дало труда да го спре, след като се включи алармата ѝ. Слушах с половин ухо брътвежа по новините за икономическото състояние, протестите в големите градове и в провинцията, неспособността на полицията да се справи с престъпността, началото на евакуациите в Маями и Ню Орлиънс.
А после програмата се смени. Започна едночасово специално предаване за някакво момче на име Хидео Танака. Тогава той беше четиринайсетгодишен и все още новак под прожекторите. В течение на радиопредаването се заслушах.
— Помните ли света преди смартфоните? — питаше радиоводещият. — Когато всички се олюлявахме на прага на огромна промяна, когато технологията почти се бе появила, но не окончателно, и бе нужно едно революционно устройство, за да ни бутне оттатък границата? Е, миналата година едно тринайсетгодишно момче на име Хидео Танака ни бутна оттатък една съвсем нова граница.
Направи го с изобретяването на тънки безжични очила с метални дръжки и прибиращи се слушалки. Не се бъркайте! Те нямат нищо общо с очилата за виртуална реалност, които сте виждали преди — онези, дето приличат на грамадни тухли, прикрепени към лицето ви. Не, тези ултратънки очила се наричат „НевроЛинк“ и се носят също толкова лесно, колкото и чифт обикновени очила. Тук, в студиото, разполагаме с последния модел… — той млъкна по радиото, сякаш си слагаше очилата —… и ви уверяваме, че това е най-сензационното нещо, което съм изпробвал някога!
НевроЛинк. Бях чувала преди да го споменават по новините. Сега се заслушах и радиопредаването ми обясни подробно всичко.
Открай време, за да създадеш реалистична виртуална среда, трябваше да предоставиш възможно най-подробно разработен свят. Това изискваше много пари и усилия. Но без значение колко добре се получаваха ефектите, все още загледаш ли се, се разпознаваше как всичко това не е истинско. Във всяка една секунда човешкото лице извършва хиляда дребни движения, дървесният лист трепва по хиляда различни начина, в истинския свят се случват милион дреболии, които ги няма във виртуалния. Разумът ви несъзнателно го знае — и затова нещо ви изглежда не както трябва, макар и да не сте в състояние да посочите какво точно.