На около метър от мен се материализира виртуална фигура, ръцете и дланите му са скрити от предпазители и ръкавици. Сините му очи са зашеметяващо ярки. Щом виждам лицето му, сякаш ме удря ток.
Тримейн.
Той забелязва шокираното ми изражение и повдига вежда.
— Здрасти, Прасковке — казва той и по лицето му плъзва подигравателна усмивка. — Каква чест!
— Аз… — понечвам да заговоря, а после млъквам сепнато. — Ти си… ти си един от другите ловци на Хидео?
Той ми се покланя насмешливо.
— И аз изглеждах също толкова шокиран, като разбрах за теб.
— Как успя да вкараш съобщение през защитата ми?
Той свива рамене.
— Не само ти знаеш разни номера.
— Защо се свързваш с мен? Защо ми показваш лицето си?
Той завърта очи.
— Споко де, Емика. Открих нещо, което може и да те заинтересува.
И преди да успея да го попитам какво е, той вдига ръка и все едно нанася помитащ удар. Между нас се материализира файл и увисва във въздуха — светещ син куб.
— Другата останка от този файл е у теб — казва той.
Свъсвам вежди. Гледам към друго парче от proj_ice_HT1.0. Същият файл, който грабнах от Рен преди нападението срещу Хидео.
— Откъде да знам, че не се опитваш просто да ме заразиш с вирус?
Той като че се обижда от въпроса ми.
— Не смяташ ли, че за тази цел мога да намеря и по-фин начин? Опитвам се да ти помогна, идиотка такава!
Тъпанар.
— Защо? Нали сме съперници?
Той пак се усмихва и небрежно допира два пръста до челото си — козирува ми.
— Не и щом Хидео вече е уволнил и двама ни. Вече си получих паричната компенсация, тъй че мен няма какво да ме задържа повече в това преследване. В момента си имам по-важни задачки, върху които да се съсредоточа — за тях ми се плаща. — Той накланя глава към мен. — Обаче бас държа, че ти още си навита да пазиш Хидео, нали?
Почервенявам от яд.
Той кимва към увисналия във въздуха файл.
— Та, реших да ти метна това, дето аз съм го събрал. Дар от един ловец за друг.
Поклащам глава. Все още не ми се иска да докосвам този файл.
— Нямам ти доверие.
— И аз не те харесвам — мръщи ми се Тримейн. — Ама в момента нямаме време за такива работи, нали така?
Гледаме се подозрително още секунда, след което най-сетне се пресягам и приемам файла. За момент очаквам нещо пред погледа ми да се прецака, сякаш тъкмо съм свалила вирус. Но нищо не се случва. Файлът изглежда чист. Може би все пак Тримейн е искрен. Отново поглеждам към него.
— Помогнал си на Рошан да измъкне Ашър от сградата.
Изражението му се променя. Чудя се дали решението му да се свърже с мен има нещо общо с онзи момент — дали и той, като ловец, също разбира какво всъщност се е случило.
Тримейн свива рамене и ми обръща гръб.
— Кажи на Рошан, че съм наминал — промърморва.
И преди да успея да му кажа още нещо, той изчезва и ме оставя пак сама в стаята, вцепенена и втренчена там, където допреди миг се намираше виртуалният му образ.
Как е възможно това? Припомням си отново партито за откриването, когато се сблъсках с него и Макс Мартин и как той ми се хилеше подигравателно. Данните му изглеждаха напълно нормални, маскирани така, че да са неразличими от данните на обикновен играч. Не бях видяла инсталирани никакви щитове, които да пазят инфото му. Сигурно бе изградил цяла сложна система от фалшива информация, за да отклони от дирята всеки, който се опита да се добере до него. И сигурно ме е изучавал. Тръсвам глава. Бил е пред очите ми, а аз въобще не съм го забелязала. Напук на самата мен, една усмивчица се прокрадва в ъгълчетата на устните ми. „Копеле хитро!“ — мисля си.
Примижавам и поглеждам файла, опитвам се да го разбера. Ясно е, че е повреден — точно като парчето, което аз имам.
Погледът ми отново се стрелва към съдържанието на кутията ми.
Коледното ми украшение и татковата картина бяха унищожени, но унищожаването им не значеше, че от тях не са останали някакви следи, колкото и дребни и повредени да са. Изучавам хартийките, останали от някогашната скица на баща ми. Оцелели са само няколко парченца… но ако ги гледам достатъчно дълго, все още мога да разпозная безпогрешно, че там е нарисувана майка ми.
Изкарвам главно меню и бързо започвам да набирам с пръсти по бедрата си. Появява се превъртащ се списък. Пресявам го отзад напред, докато най-сетне стигам до деня на първия ни турнир по Warcross.