Може би на никого няма да му пука особено.
— Ами протестиращите? Размирниците? — питам го. — Ами борбата за правдата или допускането на грешки, или дори просто уважението към хората, които са на различно мнение от твоето? Какви закони ще прилага този алгоритъм по-точно? Как твоят изкуствен разум ще е способен да преценява всички по света или да разбира защо постъпват така? Откъде знаеш, че някой ден няма да прекалиш? Не можеш да донесеш мир на света еднолично.
— Всички лицемерно тачат световния мир — казва Хидео с нотка на отвращение в гласа. — Използват го за хубав отговор на безсмислени въпроси. — Очите му са впити в моите, изгарят ме до мозъка на костите. — Омръзнаха ми ужасите на света. И затова аз ще наложа това докрай.
Мисля си за времето след смъртта на баща ми, когато в училище се сбивах или крещях неща, за които по-късно съжалявах. Мисля за онова, което извърших, за да защитя Ани Патридж. Кодът на Хидео щеше да ме спре. И това би било хубаво, нали? Защо тогава като нож, забит в гърдите ми, ме ранява знанието, че ето за това той ме докара в Токио? И как после настояваше да си тръгна.
— Ти ме излъга — казвам твърдо.
— Не бях аз този, който те нападна. — Погледът на Хидео е мек, но непреклонен. — Не бях аз този, който унищожи най-ценното за теб. В света съществува истинско зло — и това не съм аз.
Нула унищожи най-важните за мен неща — моите късчета от миналото, украшението и картината на баща ми. Моите спомени. А Хидео е този, който изобщо ми осигури начин да запазя тези спомени, който ме спаси от изхвърляне на улицата, който скърби за брат си, обича семейството си и създава прекрасни неща.
Нула използва насилие, за да прокара своята кауза. Хидео прокарва своята кауза, като предотвратява насилието. Някаква част от мен — луда и спокойна част — съзира разумност в плана му, дори и да съм погнусена от делото му.
Хидео въздъхва и отмества очи.
— Предупредих те да си заминеш — прошепва той. — Първо, когато те наех, исках от теб само да спреш един хакер, за когото знаех, че се опитва да спре мен. Не знаех, че ще… — той се поколебава, а после изоставя изречението. — Не исках да продължиш да работиш за мен без действително да разбираш тежестта на онова, което вършиш.
— Само че аз продължих да работя за теб. И ти ми позволи, без да ми обясниш защо.
Моментите, когато се бе колебал в мое присъствие и не бе искал да задълбочи нещата помежду ни. Моментът, когато бе решил да ме пусне да си отида. Отстраняването ми от отбора на „Ездачите на феникси“. По свой начин той се опитваше да осъществява плановете си сам. Усещам студ от лещите, сякаш са нещо чуждо и враждебно. Мисля си за хакнатата версия на Warcross, която използвам. В безопасност ли съм?
Хидео се навежда толкова близо, че устните ни почти се докосват. Онази част от мен, изградена от суров инстинкт, се разбужда и отчаяно иска да стопи разстоянието помежду ни. Но не помръдвам, той също — стоим колебливи, разделени. Очите му сега са тъй тъмни, почти черни, лицето му е призрачно.
— Всеки проблем си има решение, нали? Искам да ти докажа смислеността на моите планове. — Присвива очи. — Мога да ти покажа доброто в това, ако ми позволиш. Моля те.
През връзката ни мога да усетя неговата сериозност, пламенния му стремеж да налага правда, желанието му да ми докаже, че е прав. Когато се взирам изпитателно в очите му, откривам онзи любознателен, страстен, интелигентен мъж, когото видях за пръв път в офиса му, и той ми показва най-новото си творение. Това е същият човек. Как може да е същият човек? Изражението му остава неуверено, колебливо.
— Не си тръгвай, Емика! — моли ме.
Преглъщам тежко. Когато отговарям, гласът ми е спокоен, дори студен.
— Не мога да те подкрепя в това.
Почти усещам как сърцето му се къса, пронизано право там, където бе рискувал да ми го разкрие, където ми бе позволил да видя пулсиращата рана вътре в него. Той ми се бе доверил с мисълта, че навярно аз ще съм човекът, който ще застане до него. Защо да не застана, мислел си е сигурно — аз разбирах неговата загуба, а той — моята. Разбирахме се… Или поне така си мислехме. Внезапно той ми изглежда самотен и уязвим в своята решителност.
— Емика… — казва той в последен опит да ме убеди.
Поемам си дълбоко дъх, а после прекъсвам връзката помежду ни. Едва доловимият поток от емоции, който протича по нея, рязко секва.