— И аз го видях — додава Ашър. — Беше с непрозрачен шлем, а името над главата му беше [нула]. Черна броня.
Хами повтаря същото, както и Рошан.
Всички са видели Нула в онзи момент. Това означава, че е бил видим извън моя хак, че в този миг са били видими всичките му данни. Намръщвам се. Били са видими всичките му данни.
Изведнъж изправям гръб и започвам да набирам. Вадя профила си в Warcross, после моите Светове на паметта. Сега там има само един спомен, споменът ми от финалния мач.
— Трябва да видя нещо — измърморвам, а останалите се събират наоколо. Влизам в спомена и го споделям с другите, за да виждат и те каквото виждам аз. Светът временно изчезва и ме връща отново в играта. Виждам началото на мача, после мостовете, роботите, излизащи от хангарите си, последвалата битка. Превъртам всичко това напред, чак до края. После го пускам до мига, когато се случи електрошокът, когато Нула изведнъж застана пред мен. Спирам го на пауза.
Данните му. Записала съм ги.
Мога да видя действителния му профил.
— Емс — обажда се Ашър до мен, докато гледа спомена. — Сега наистина ли можеш да откриеш кой е? С треперещи пръсти преглеждам личния профил на Нула.
И разбира се, ето го. Задействането го е разкрило, макар и само за частица от секундата — но на мен толкова ми трябва. Гледам вцепенена профилната информация, която сега се носи пред нас в центъра на всекидневната.
Име, истинско име се рее до снимката на реалния потребител, който е Нула. Даже няма нужда да го прочета, за да позная кой е. Мога само да се взирам в снимката. От нея ме гледа човек, който прилича на Хидео като по-млад, момче с външност, напомняща Хидео отпреди няколко години. Момче на моята възраст. Погледът ми отново се връща на името — направо не мога да повярвам на очите си.
Сасуке Танака
По-късно същата вечер излизам от апартамента и заставам вън в двора. Имам нужда от въздух. Уличните лампи пред дома на Ашър хвърлят светлинна мрежа по тротоарите и аз се взирам в нея, насилвам се да прочистя мислите си и да намеря миг на покой. Главата ми инстинктивно се обръща нагоре, очите ми търсят звезди. Оттук се виждат само няколко — разпръснати точици, които показват къде се намира Млечният път, невидим без наложения виртуален слой. Както никога, утешително е да виждаш реалността такава, каквато е, а не разширената ѝ версия през НевроЛинк.
Сасуке. Сасуке.
Безброй въпроси се вихрят в ума ми. Няма как Хидео да знае за това. Ако го знаеше, щеше да го спомене — можеше дори и да се откаже от плановете си. Но как е възможно? Сасуке е изчезнал преди толкова много години, отведен от безименен похитител. Защо се появява отново като хакер и се опитва да спре Хидео? Защо не се е появил пред самия Хидео, за да разкрие кой е в действителност? Помни ли изобщо миналото си… знае ли, че Хидео му е брат? Кой го контролира? За кого работи? И защо държи самоличността си в тайна?
Истински ли е изобщо?
Присядам на бордюра и придърпвам колене към брадичката си. Какво ще причини това на Хидео, след като разбере? Дали щеше да спре, ако знаеше? Искам ли изобщо да спре? Кое е по-лошо — свят, в който Хидео се бори против насилието, или свят, в който Нула се бори чрез насилието?
Питам се какви ли мисли преминават сега през ума на Хидео, и се налага да напрегна цялата сила на волята си, за да не го потърся, да не му изпратя покана за връзка, та да почувствам каквото той чувства, да не му изпратя съобщение, та да чуя гласа му.
Съобщение. Спомням си за криптираното съобщение, което получих по-рано този следобед, и отново поглеждам към телефона си. Казвам си да не го отварям, да не позволявам на каквото и да е, написано от Хидео, да ме разубеди. В крайна сметка обаче пръстът ми се озовава над иконката със съобщението — и след един особено дълъг момент най-сетне се решавам да го отворя.
Не е от Хидео. От Нула е.
Последвалото слабо иззвъняване ме информира, че току-що съм свалила нещо в профила си. Ръката ми застива над новите файлове. Това са спомените ми. Моите Светове на паметта. Ахвам тихо, докато ги гледам как се наместват на старите си места, сякаш никога не са мърдали оттам — спомените за баща ми, които Нула ми отне, а сега ми връща.
Защо ми ги връща?
Ръката ми започва да трепери. Затварям очи и увивам ръце около коленете си, прегръщам ги така, сякаш заедно със спомените се е възстановил и целият ми живот. Когато отново отварям очи, те са мокри.