Телефонът звъни. Търси ме непознат номер. Сърцето ми замира, а очите ми се обръщат нататък, където телефонът ми все така лежи захвърлен на дивана. Проспала съм няколко часа, а още никой не е цъфнал на прага ни. Може би в крайна сметка нищо няма да се случи. Може би прекалено много се вживявам.
Зън.
Пак се обръщам по посока на звука. Идва от телефона ми. Докато се взирам в него, изведнъж се сещам, че е сряда. Закъсняла съм за смяната си като сервитьорка. Сигурно шефът ми праща съобщение — телефонът ми все още известява със звуков сигнал за получаваните съобщения.
А, не!
Скачам от стола. Кийра лежи в своя ъгъл, частично скрита от поглед зад картонената преграда. Тичам в банята и забивам в устата си четка за зъби, като в същото време бързо прокарвам гребен през огелнената си дъгоцветна коса. Все още съм облечена в снощните дрехи. Ще трябва да карам с тях. Няма време за преобличане. Ругая се наум, докато приключвам с миенето на зъбите. Ще ме уволнят, задето съм пропуснала смяната си. Сърцето ми подскача, когато се подпирам на мивката, свела глава, притисната от цялата тежест на света.
Зън.
Зън! Зън!
— Ох, за бога… — прошушвам едва чуто. Когато телефонът ми звънва още два пъти, се предавам и изтичвам от банята.
— Идвам! — смънквам, сякаш шефът може да ме чуе, и сграбчвам телефона, а той продължава да звъни.
После впервам очи в дългия списък със съобщения.
Осемдесет и четири непрочетени съобщения от скрит номер. Всички те гласят едно и също.
Стомахът ми се свива от напрежение.
— Ем…
Гласът на Кийра ме кара да се обърна и виждам, че е станала и наднича през завесите на прозореца. Едва сега до слуха ми стигат гласовете, идващи долу от улицата.
— Еми — казва Кийра. — Ела да видиш.
С безшумни стъпки отивам при нея. Тънки срезове светлина нахлуват през завесите на прозореца и рисуват жълти ивици по ръцете ми. Устните на Кийра са присвити озадачено. Облягам се до нея, разтварям две пердета и поглеждам навън.
Хора са се скупчили на стълбището пред нашата жилищна сграда и са го задръстили. Носят грамадни камери. Виждам букви, отпечатани отстрани на микрофоните им — имената на местните новинарски канали.
— Какво става? — измърморвам.
Изведнъж Кийра се обръща към мен. Тя дълго се взира в мен, като че вижда нещо, което аз не виждам, а после си пребърква джобовете и вади телефона си. Набира нещо в него. Стаявам дъх, все още заслушана в шума от гласовете навън.
Кийра се взира в резултатите от търсенето на екрана на своя телефон. Лицето ѝ сега е пребледняло като платно, очите — широко отворени. Тя вдига апарата срещу мен, за да видя.
— Еми — казва тя. — Ти си навсякъде.
Пред очите ми се ниже списък от новинарски статии, всичките илюстрирани с една и съща снимка: скрийншот, на който се виждам аз с шарената ми коса, застанала там, насред мача за откриването на турнира по Warcross, а шокираният Ашър се е обърнал към мен. Кийра превърта надолу. Още и още статии, заглавията им се сливат в едно.
ЧОВЕК ОТ ПУБЛИКАТА СЕ ВМЪКВА
В МАЧА ПО СЛУЧАЙ ОТКРИВАНЕТО
НА ТУРНИРА ПО WARCROSS
_____________________________
WARCROSS Е ХАКНАТ!
_____________________________
ХАКЕРКА ВРЕМЕННО ОСУЕТЯВА
ОТКРИВАНЕТО НА WARCROSS
_____________________________
Коя е Емика Чен?
Щом виждам името си, устата ми пресъхва. Деанонимизирали са ме. Каква глупачка съм била да мисля, че снощният ми малък номер няма да ме прати право под светлината на прожекторите. Самоличността ми е разкрита. Бомбата е избухнала — и не само това, ами парчетата са полепнали из целия интернет като стикери. Стоя вцепенена, докато Кийра продължава да търси и добива все по-смаяно изражение.
— Не е възможно да говорят за мен — пелтеча аз. — Не може. Сигурно още спя.
— Не спиш. — Кийра пак вдига телефона си насреща ми. Взирам се в поток от новини, изпъстрен с името ми. — Ти си топ актуалната тема на света.
На масата телефонът ми отново звънва. Поглеждаме го в синхрон.