— Кийра — казвам, докато бавно вървя към телефона си. — Ако обичаш, провери ми един номер. — Тя ме следва до масата, където вземам телефона си и впервам поглед в безкрайния низ от еднакви съобщения. — 212-346-9200.
Кийра го въвежда в търсачката. Миг по-късно преглъща и ме поглежда.
— Това е номерът на седалището на „Хенка Геймс“ в Манхатън.
Усещам убождания по гръбнака и по ръцете. „Хенка Геймс“ току-що са ми изпратили над деветдесет съобщения. Двете с Кийра се гледаме още малко и оставяме суматохата отвън да изпълни тишината в стаята ни.
— Сигурно е адвокатът им — прошепвам. Усещам как кръвта се дръпва от лицето ми. — Кийра… Ще ме съдят.
— Вземи им се обади — отвръща Кийра. — Ако протакаш, само ще се разлютят още повече.
Сигурно е права. Колебая се още малко, след това най-сетне грабвам телефона си и започвам да набирам номера. Кийра скръства ръце и започва да крачи напред-назад из стаята.
— Сложи го на високоговорител — додава тя. Включвам го, после вдигам телефона между нас.
Очаквах да чуя някакъв общоприет автоматичен отговор: „Благодаря, че се обадихте в „Хенка Геймс“. За английски език натиснете 1“, типичния поздрав от корпоративен телефон. Ала вместо това телефонът иззвънява само веднъж и вдига някаква жена.
— Госпожица Емика Чен? — пита тя.
Толкова съм стресната от поздрава ѝ, отправен лично към мен, че дълго не намирам какво да кажа.
— Здравейте. Тук. Аз, искам да кажа. Искам да кажа, аз съм. — Трепвам. Защо се изненадвам изобщо? Очевидно знаят телефонния ми номер, съдейки по лавината от съобщения — сигурно веднага са ме прехвърлили на жива телефонистка в мига, в който телефонът ми ги е набрал.
— Отлично — казва жената. — Сега ще ви свържа с господин Танака. Изчакайте моля.
Кийра засмуква въздух и спира да крачи. Вторачва се в мен с широко отворени очи. И аз се взирам в нея и не обръщам внимание на нищо, освен на идващата от слушалката музика. Загубила съм си ума. Сигурно е станала грешка.
— Като че нещо ми се счу — прошепвам на Кийра. — Тя да не би току-що да каза…?
Когато музиката рязко секва, подскачаме и двете. От телефона се чува мъжки глас. Този глас бих разпознала навсякъде, чувала съм го в безброй документални филми и интервюта и той принадлежи на последния човек, с когото ми е хрумвало, че някога ще разговарям по телефона.
— Госпожице Чен? — изрича Хидео Танака.
Има британски акцент. „Завършил е британско международно училище — припомням си трескаво аз. — Учил е в Оксфорд.“ В гласа му, непринуден и изискан, се долавя властността на човек, управляващ огромна корпорация. Аз само стоя с телефона в ръка, втренчена в Кийра, сякаш виждам през нея.
Кийра завърта бясно ръце към мен и ми напомня, че е редно да отговоря.
— Ъъъ… — изграчвам аз срещу телефона. — Здрасти.
— За мен е удоволствие — казва Хидео и по гласа му личи, че се усмихва. Телефонът трепери в ръката ми. Кийра се смилява над мен и поема апарата. Очаквам следващите думи на Хидео да са свързани с моя хакерски инцидент, и затова веднага почвам да ломотя някакви извинения, все едно това би могло да помогне за казуса ми.
— Господин Танака, за вчера… Вижте, много, много съжалявам за станалото… то стана напълно случайно, кълна се… такова де, очилата ми са старички и много бъгави… — Потрепервам. — Такова де… Не че вашите неща са зле направени или нещо такова… Няма такова нещо!… Ъъъ, тоест…
Той ме прекъсва:
— Така. Заета ли сте в момента?
Дали съм заета в момента? Хидео Танака ме пита по телефона заета ли съм в момента?
Очите на Кийра сякаш всеки момент ще изскочат от орбитите. Емика, недей да говориш като тъпачка. Кажи нещо готино.
— Ами… — отговарям. — Всъщност закъснявам за смяната ми като сервитьорка…
Кийра се плясва по челото. Протягам в паника ръце към нея.
— Извинявам се, че ви обърквам графика — казва Хидео, все едно отговорът ми е най-естественото нещо на света. — Но склонна ли сте днес да пропуснете работа и да дойдете в Токио?
В ушите ми започва да звънти.
— Какво? В Токио… в Япония?
— Да.
Свивам се и се радвам, че той не вижда как лицето ми почервенява от срам. Какво очаквах да каже — Токио в Ню Джърси?
— Ама… сега, веднага ли?
В гласа му се вмъква развеселена нотка.
— Да, сега, веднага.
— Аз… хъм… — Свят ми се завива. — С най-голямо удоволствие… но… мен тъкмо ме гонят утре от апартамента ни и затова…
— За дълговете ви вече са се погрижили.