Чак след малко проумявам думите му — достатъчно, за да продължа да плямпам, докато се усетя какво е казал. С Кийра се споглеждаме ошашавено.
— Извинете… какво? — измърморвам. — За тях… са се погрижили?
— Да.
Цифрите, които постоянно се въртят в главата ми. Наем, сметки, дълг. 1150 долара. 3450 долара. 6000 долара. За дълговете ви са се погрижили. Съвсем ей така изведнъж те се разпръсват и на мястото им в мислите ми нахлува единствено бял шум. Как е възможно това? Ако тозчас отида в апартамента на господин Алсол, дали той ще ме отпъди с ръка и ще ми каже да си ходя? Защо да го прави Хидео Танака? Внезапно ми се завърта главата и сякаш разумът се гласи да изхвърчи от тялото ми. Недей да припадаш.
— Не може просто ей така да се погрижат за тях — чувам се да казвам. — Това са много пари.
— Уверявам ви, че беше съвсем просто. Госпожице Чен?
— Да. Извинете… да, тук съм още.
— Чудесно. Пред апартамента ви чака кола, готова да ви откара на летище „Ла Гуардия“. Вземете какъвто багаж желаете. Колата е готова да потегли, когато сте готова и вие.
— Кола? Ама… Чакайте… Кога е полетът? С коя авиокомпания? Колко време имам за…
— С частния ми самолет — казва той невъзмутимо. — Той ще излети, когато вие се качите в него.
С частния му самолет.
— Ама чакайте… всичкият ми багаж… Колко време ще стоя там? — Погледът ми отново се измества към Кийра. Тя изглежда бледа — все още преработва информацията, че дълговете ни са се изпарили само за един кратък миг.
— Ако желаете да ви опаковат и да ви доставят някои вещи в Токио — отвръща той, — само кажете, и още днес ще бъде уредено. Искам да направя пътуването ви възможно най-удобно. Там ще разполагате с всичко необходимо.
— Чакайте! — Започвам да клатя глава. Да доставят вещите ми? Колко време иска той да остана там? Бръчки набраздяват челото ми.
— Необходима ми е секунда, за да си помисля. Не разбирам. — Емоциите ми най-сетне преливат и пороят на мислите ми се отприщва. — За какво е всичко това? Колата, дълговете ни, самолетът… Токио?! — ломотя аз. — Вчера обърках най-големия мач на годината. Някой трябва да ми се ядоса. Вие, по-точно! За какво заминавам за Токио? — Вдишвам дълбоко въздух. — Какво искате от мен?
От другия край на линията следва пауза. Внезапно осъзнавам, че бръщолевя пред един от най-могъщите хора в света… пред своя идол, пред човека, когото съм гледала, за когото съм чела и по когото съм била вманиачена години наред, пред човека, който промени живота ми. Насреща ми Кийра се е вторачила в телефона, все едно вижда какво е изражението на Хидео. Преглъщам уплашено в настаналото мълчание.
— Имам за вас предложение за работа — отвръща Хидео. — Желаете ли да чуете нещо повече?
6
Признавам: на самолет съм се качвала общо един брой пъти. Беше след като мама ни напусна и татко реши да ни премести от Сан Франциско в Ню Йорк. От този полет помня следното: един миниатюрен монитор, на който да гледам анимационни филмчета, прозорче, през което виждах облаците, подобен на тетрис поднос с храна и в него — нещо със съмнителното наименование „пиле“, както и модификация на оригиналната видеоигра „Таралежчето Соник 2“, качена в телефона ми — моята игра за из път винаги когато се чувствах под стрес.
Някак си мисля, че вторият ми полет ще е много различен от първия.
След като разговорът с Хидео приключи, първото нещо, което направих, беше да се втурна по коридора и да почукам на вратата на господин Алсол. Само един поглед към лицето му ми трябваше, за да разбера, че всичко това не е било халюцинация.
Наемът ни е платен чак до края на следващата година.
Стягам си багажа като насън. Куфар нямам и затова натиквам в раницата си дрехи колкото поеме. Мислите ми се блъскат и прескачат, и всичките са за Хидео. За какво съм му аз? Сигурно е нещо страшно важно, щом трябва така скорострелно да ме закара със самолет до Токио. Наистина в миналото Хидео бе наемал някой и друг хакер, за да му помага да се справя с бъговете в Warcross — но те до един бяха зрели хора и вероятно без криминални досиета. Ами ако в действителност ми е ядосан и чака с охота да ме накаже, след като пристигна в Япония? Да, несъмнено това е нелепа идея… но пък не по-малко нелепа е и да ми се каже да си стягам багажа и да заминавам за Токио. И то да ми го каже Хидео Танака! Мисълта отново ме стопля цялата отвътре и цялата тръпна пред загадката какво ли ще е това предложение за работа.
Очите на Кийра ме следят, докато се стрелкам из апартамента.