— Кога се връщаш? — пита ме тя, макар да е чула съвсем същия разговор като мен.
Набутвам в раницата поредната фланелка.
— Не знам — отвръщам. — Но се надявам да не се бавя много. Ако нещо възникне, ще ти се обадя.
— Откъде знаеш, че просто не са ти скроили грамаден номер? — пита тя изведнъж. В гласа ѝ се промъква нотка на завист. — Тоест… онова се излъчи из целия интернет.
Спирам се да я погледна.
— Какво искаш да кажеш?
Тя се навежда напред и насмешлива усмивчица повдига ъгълчетата на устата ѝ.
— Искам да кажа, какво пречи някой да набере номера ти един милион пъти, а после да ти извърти най-големия номер на всички времена?
При мисълта, че разговорът ми с Хидео Танака е бил номер, болка пронизва гърдите ми. Просто седя и я гледам втренчено. Това трябва да е. Няма начин да не е. Някой хакер някъде там е решил, че ще е смешно. Пробил е слабата защита на телефона ми, изимитирал е гласа на Хидео и ме е изиграл — в момента сигурно се залива от смях. Още по-зле, по лицето на Кийра зървам намек за надежда, сякаш тя се надява да е права и този внезапен късмет да не е истина. Макар и никога да не сме били близки, все пак усещам как потръпвам от думите ѝ.
Наемът ни е платен. Кой майтапчия ще си пилее така парите?
Откъсвам се от погледа ѝ.
— Е, ще видя докъде ще го докарам. Не е като да имам какво да губя.
Щом го казвам, Кийра се отпуска на дивана, доволна, че ме е стреснала.
Щом приключвам с последния багаж, притичвам до малката изложба от предмети до леглото ми. Коледното ми украшение. Картината на татко. Вземам и двете, като с картината внимавам изключително много. Тя е вихрушка от сини, зелени и златни ивици и като отстъпвам назад, върху платното някак си се появява образът как той ме държи за ръка и ме разхожда в топла вечер по обградена от дървета алея из Сентръл Парк. Гледам я още малко, после внимателно я пъхам в багажа си. Малко късмет няма да ми е излишен.
Час по-късно съм напълно готова. Мятам раницата на гръб и излизам от апартамента, но на входа поглеждам назад и очите ми се вглеждат в Кийра. Изведнъж ме обзема странното чувство, че се взирам в живот, към който няма да се върна. Че това е последният път, в който я виждам. И усещам как омеквам към нея, как мълчаливо ѝ пожелавам късмет. Ще живее в апартамент без наем до края на следващата година — може би това ще ѝ помогне отново да си стъпи на краката.
— Хей — казвам, не знам как да се сбогувам. — Сега от закусвалнята на ъгъла ще си търсят сервитьорка. Ако искаш.
— Да — усмихва се тя. — Благодаря.
— Късмет.
Кийра ме удостоява с едно последно тържествено кимване. Сякаш и тя знае, че може да не се видим повече.
— На теб също — отвръща.
После затварям вратата зад мен и не поглеждам повече назад.
В мига, в който бутвам входната врата на блока и тя се отваря, ме заслепява цял взрив от светкавици. Присвивам очи и инстинктивно затулвам лицето си с ръка. Надига се рев. „Госпожице Чен, госпожице Чен!“ За миг се чудя как, по дяволите, всички тези хора ме разпознават, а после се сещам, че с тази моя коса във всички цветове на дъгата им е пределно ясно, че съм същото онова момиче от публикуваните скрийншотове.
Грамадна фигура скача нагоре по стълбите, разблъсква журналистите и стига до мен.
— Позволете, мадам — казва мъжът приятелски, изпъва ръка пред мен и започва да ни пробива път надолу по стълбището. Когато един журналист тръгва да му се навира, той изръмжава и го избутва назад. Прилежно следвам новия си бодигард и пропускам покрай ушите си въпросите, които ме атакуват от всички страни.
Най-накрая си пробиваме път до една кола — най-красивата и лъскава кола с автопилот, която съм виждала. Бас държа, че такава виждат за пръв път на нашата улица. Вратата се отваря пред мен автоматично, изчаква да се набутам вътре и после ме затваря там. Внезапната тишина и откъсването от шумотевицата навън ми носи искрено облекчение. Всичко изглежда страшно луксозно и ми се струва, че го съсипвам само с присъствието си. Във въздуха се носи чистият мирис на нова кола. В калъп от лед са поставени бутилки шампанско. През предното стъкло виждам наложена върху улиците и сградите мрежа от виртуални маркери. Източна 40-а улица — гласи наниз от бели букви върху улицата, на която се намираме. Над всяка сграда изскачат шарени балончета с текст. Жилищен комплекс „Грийн хилс“. Лондр-о-Матик. Китайска храна. Тази кола разполага с напълно интегриран НевроЛинк.
Вътрешността на колата се осветява и се чува глас.
— Здравейте, госпожице Чен — произнася той.