— Благодаря. — Въртя очилата в ръце и се възхищавам на чистото злато на рамката. Пръстите ми се спират над елегантното лого: Александър Маккуин за „Хенка Геймс“. Това е моделът на очилата от луксозната лимитирана серия. Татко щеше да хлъцне от възхита.
Тъкмо се готвя да ги сложа, когато самолетът потегля напред. Погледът ми се отмества към стъклената обшивка отстрани и отгоре. Виждам през нея пистата, виждам дори и колесника отпред. Ако се взра достатъчно упорито, сякаш всички седалки просто се носят над земята и нищо не ни отделя от въздуха навън. Земята се носи край нас все по-бързо. Инстинктивно се вкопчвам в седалката. Над мен се простира ясно синьо небе. Мозъкът ми подсказва, че ще ни катапултират към сигурна смърт.
После самолетът се отделя от пистата и тялото ми леко хлътва в седалката. Зад стъклената обшивка земята долу пропада и хоп — политаме. Поемам си рязко дъх. И излитането с обикновен самолет си е преживяване, но там виждаш какво става само през мъничкия илюминатор. Сега все едно седя сред нищото.
Не съзнавам колко здраво съм се вкопчила в седалката чак докато стюардът не ме потупва по рамото. Поглеждам нагоре и съзирам спокойната му усмивка.
— Няма нужда да се тревожите, госпожице — надвиква гласът му грохота на моторите. — Това е един от най-съвременните самолети в света. — Той кимва надолу към подлакътника ми и щом проследявам погледа му, забелязвам как съм го стиснала така, че кокалчетата на ръцете ми са съвсем побелели. Внимателно издишвам и отпускам пръсти.
— Да — отвръщам.
Когато започваме да изравняваме височина, светът изцяло се скрива под облачно покривало. Сега обшивката става матова и остават само две хоризонтални ивици от прозрачно стъкло.
Стюардът ми казва да си сложа очилата. Слагам ги. Незабавно забелязвам няколко разлики между тях и стария ми чифт под наем. Новите очила, първо, са по-леки и по-удобно се напасват към лицето. Щом ги слагам, светът около мен става с един нюанс по-тъмен. Пъхам слушалките в ушите си и веднага се чува женски глас.
— Добре дошли — изрича гласът. Очилата почерняват напълно и скриват обкръжаващата ме обстановка. — Моля, погледнете наляво.
Щом изпълнявам, виждам как в лявата част на зрителното ми поле се материализира червена сфера, увиснала сред черното пространство. Чува се приятен звън.
— Потвърдено. Моля, погледнете надясно.
Червената сфера изчезва. Подчинявам се и когато поглеждам вляво от мен, там се рее синя сфера. Нов звън.
— Потвърдено. Моля, погледнете нагоре.
И синята сфера изчезва. Поглеждам нагоре и виждам във въздуха жълта сфера. Зън.
— Потвърдено. Моля, погледнете напред.
В мрака изплува сива сфера, а след нея и куб, пирамида и цилиндър. Звънтенето отново се разнася, а след него усещам кратко изтръпване в слепоочията.
— Моля, съберете палеца и показалеца и на двете ръце.
Подчинявам се и програмата провежда бърза серия тестове на движенията ми.
— Благодаря — изрича гласът. — Вече сте калибрирана.
Новите очила са оборудвани с толкова по-добра система от старите! С това просто калибриране те вече би трябвало да разпознават предпочитанията и вариациите на мозъка ми достатъчно, за да синхронизират с мен всичко в Warcross. Чудя се дали хаковете ми ще проработят тук.
Очилата изсветляват до прозрачност и пак виждам вътрешността на самолета. Този път върху изгледа пред очите ми е наложен пласт виртуална реалност и имената на стюардите са изписани над главите им. Докато се оглеждам, в центъра на зрението ми изниква полубял текст:
Добре дошли на борда на частния джет „Хенка Геймс“
+ 1000 точки. Резултат за деня: + 1000 точки
Ниво 24 | Б- 1580
Докато надписът избледнява, получавам известие за виртуална видеовръзка и пред очите ми се появява млад мъж, седнал на дълга маса.
Той се обръща към мен и се усмихва. Виждала съм лицето му достатъчно пъти в интервюта и го разпознавам почти мигновено — Кен Едън, творчески директор на Warcross и най-близък довереник на Хидео. Той е член на официалния Warcross комитет — хората, които всяка година избират отборите и нивата за участие в турнира. Сега той се обляга назад, прокарва пръсти през златистата си коса и ми се усмихва.
— Госпожице Чен! — възкликва той.
Махвам му колебливо с ръка.
Той поглежда някъде зад гърба си.
— Тя е на линия. Искаш ли да ѝ кажеш нещо?
Той говори на Хидео, разбирам аз и паникьосаното ми сърце подскача чак в гърлото при мисълта, че той може да ме види още сега.