Гласът на Хидео — не можеш да го сбъркаш с никой друг! — се обажда зад гърба на Кен от някакво невидимо за мен място:
— Не сега. Ще разговарям с нея, когато пристигне — отвръща той. — Предай ѝ най-сърдечните ми благопожелания.
Мигът на паника преминава в пробождащо разочарование. Не бива да се изненадвам — сигурно е зает. Кен се обръща и ми кимва извинително.
— Ще трябва да го извините — казва той. — Ако ви се струва малко сдържан, уверявам ви, че това няма нищо общо с вашето пристигане. Нищо не е в състояние да го откъсне, когато се е заловил да работи по нещо. Но иска да ви благодари, че идвате тук толкова бързо.
Кен звучи, сякаш често му се налага да се извинява от името на шефа си. По какво ли работи Хидео? Вече се мъча да си представя що за нова виртуална реалност са инсталирали в седалището на фирмата. Първо на първо, Кен не носи очила. Това, че чувам как Хидео отговаря, макар да не е логнат и да не носи очила, или че виждам Кен да ми говори така на живо, със сигурност предполага нови технологии.
— О, повярвайте — казвам и се оглеждам многозначително из самолета, — ни най-малко не възразявам.
При моите думи доволната усмивка на Кен става още по-широка.
— Все още не мога да ви съобщя много подробности за причината, поради която идвате тук. Това си е работа на Хидео. Той очаква с нетърпение да се запознае с вас.
При тези думи отвътре пак ме облива топлина.
— Но ме помоли да ви кажа някои неща, за да ви подготвя.
Както седя на фотьойла, автоматично се навеждам напред.
— Да?
— Щом пристигнете, сме подготвили екип, който ще ви заведе в хотела — той вдига ръце във въздуха. — Неколцина от новите ви фенове може да са се събрали на летището да ви посрещнат. Но не се безпокойте. Вашата безопасност е наш приоритет.
Примигвам. Бях видяла списъка със статиите, цъфнали тази сутрин, а пред апартамента ни се бяха насъбрали журналисти. Ама… и в Токио ли?!
— Благодаря — решавам да кажа.
Кен отново започва да барабани по масата. Чувам го.
— След като пристигнете, нощта е на ваше разположение, за да си починете. На следващата сутрин ще дойдете тук, в седалището на „Хенка Геймс“, и ще имате възможност да се срещнете с Хидео. Той ще ви каже всичко, което трябва да знаете за набора.
Последните думи на Кен ме карат да замръзна на място. Това е толкова безумна мисъл, че отначало не знам как да реагирам.
— Чакайте — казвам. — Я чакайте малко. Вие… „набора“ ли казахте?
— Наборът на тазгодишните участници в официалния турнир по Warcross — казва и ми намига, сякаш е чакал да схвана намека му. — Ами да, сигурно съм го казал. Честито!
ТОКИО
7
Всяка година, месец преди начало на официалните игри, се провежда Военен набор — събитие, проследявано що-годе от всеки интересуващ се от Warcross. Точно тогава официалните отбори по Warcross избират играчите, които ще играят за техния тим в тазгодишните мачове.
Разбира се, всеки знае, че опитните играчи пак ще ги изберат. Играчи като Ашър и Джена например. Но в набора винаги се включват и шепа специално поканени играчи — аматьори, номинирани заради това, че са страшно добри в играта. По-нататък някои от получилите уайлдкард се издигат до редовни играчи.
Тази година с уайлдкард ще бъда аз.
Това е безумие. Добра съм на Warcross, но никога не съм имала нито времето, нито парите да натрупам достатъчно опит или нива, та да изляза в челото на световните класации. Всъщност ще съм единствената с уайлдкард в тазгодишния набор, която не присъства в международната ранглиста. И с криминално досие.
В самолета се опитвам да поспя. Но макар и луксозното голямо легло да е по-удобно от всеки матрак, на който някога съм спала, аз само се въртя в него. Най-накрая се отказвам и вадя телефона, пускам си модификацията на „Таралежчето Соник 2“ и започвам нова игра. Засвирва познатата дрънчаща музика на Емералд Хил Зоун. Докато тичам по пътека, която отдавна знам наизуст, усещам как нервите ми се успокояват и пулсът ми става малко по-ритмичен, как забравям за деня и започвам да се напрягам единствено за това кога трябва да атакувам със скок 16-битов робот.
„Имам за вас предложение за работа.“ Така каза Хидео — предложение, за което щял да ми разкаже повече лично. Не ми изглежда да го прави за всеки втори играч с уайлдкард в игрите.
Цифрите върху тавана над леглото ми съобщават, че часът е 4 след полунощ и сме посред Тихия океан. Може би никога повече няма да успея да заспя. Мислите ми кръжат във вихрушка. След няколко часа ще кацнем в Токио и после ще разговарям с Хидео. Може и да играя в официалните Warcross игри. Тази мисъл не спира да се върти из главата ми. Как въобще е възможно това? Снощи хакнах церемонията по откриването на Warcross турнирите в отчаян опит да спечеля бързо пари. Днес летя за Токио с частен самолет и това пътуване може да промени живота ми завинаги. Какво ли щеше да си помисли татко?