Татко. Най-сетне въздъхвам, а после влизам в профила си и изкарвам пред очите си превъртащо се меню, чиито думи са изписани в прозирно бяло. Посягам да чукна по една от реещите се във въздуха точки от менюто.
Светове на паметта
Когато я избирам, менюто изкарва скролиращ подсписък. Всяка негова точка, в която се взирам за повече от секунда, пуска предварителен преглед на съхранен от мен спомен. Има спомени как с Кийра празнуваме първата си вечер в наетата от нас малка гарсониера и как държа първия си чек след първия ми успешен лов на глави. После има и споделени любими спомени, добили вирусно разпространение след споделянето им от други, например мога да застана на мястото на Франки Дина, докато пее на първенството за Суперкупата или на момченце, накачулено от куп кученца — спомен, споделен над един милиард пъти.
Най-сетне влизам в най-ценния си подсписък — моите най-стари спомени, съхранявани в отделна категория „Любими“. Винаги накрая влизам тук. Това са спомените за баща ми. Превъртам ги, докато се спирам на един от тях. Това е десетият ми рожден ден и татковите ръце са ми затулили очите. През очилата ми се струва, че изживявам отново всеки миг. Усещам същото онова очакване, което усещах и тогава, и същия изблик на радост, когато татковите ръце се разтварят и разкриват картина, на която ни е нарисувал как вървим на фона на свят от пъстри мазки, изобразяващи Сентръл Парк по здрач. Аз подскачам нагоре-надолу, завъртам картината във въздуха и се покатервам на един стол, за да я вдигна по-нависоко. Баща ми ми се усмихва, а после протяга ръце да ми помогне да скокна на пода. Усещам как несъзнателно посягам надолу и повтарям същите жестове като в спомена ми. Споменът се извърта докрай и преминава автоматично към следващия запис на спомен. Татко, с късо черно двуредно палто и яркочервен шал, ме води по коридорите на Музея за модерно изкуство. Татко ме учи да рисувам. С татко берем божури в цветната градина, докато навън се лее дъжд. Татко крещи заедно с мен „Честита Нова година!“ върху покрив с изглед към Таймс Скуеър.
Спомените се въртят ли въртят, докато вече не мога да кажа дали се извъртат повторно, и постепенно се унасям в сън, обкръжена от призраци.
Насън пак съм ученичка в гимназията и преживявам отново събитията, заради които се сдобих с криминално досие.
Ани Партридж беше мило, непохватно, срамежливо момиче от моята гимназия, затворено хлапе, което обядваше в ъгъла на малката училищна библиотека. Понякога я засичах там. Не бяхме точно приятелки, но си бяхме дружки — бяхме си бъбрили два-три пъти за общата ни любов към „Хари Потър“, Warcross, League of Legends и компютрите. Друг път я бях виждала да вдига книги от пода, след като някой ѝ ги е избил от ръцете, или я заварвах приклещена до шкафчетата, където тайфа хлапета ѝ лепяха дъвка по косата, или да излиза с препъване от женската тоалетна със спукани очила.
Но един ден някакво момче, което работеше по групов проект с Ани, успяло да я щракне под душа в уединението на собствения ѝ дом. На другата сутрин голата снимка на Ани бе разпратена до всички ученици в училище, споделена из всички училищни форуми за домашна работа и качена онлайн. И се почнаха гаврите. Разпечатки на снимката, всичките изподраскани с жестоки рисунки. Смъртни заплахи.
Ани напусна училище седмица по-късно.
В деня, в който тя напусна, аз се сдобих с айпи адресите на всички ученици (и няколко учители), споделили снимката. Училищните административни системи ли? Да проникнеш в тях, си беше майтап работа, все едно да проникнеш в персонален компютър с парола parola. Оттам хакнах телефоните им, всичките до един. Свалих цялото им лично инфо — сведения за кредитните карти на родителите им, номерата на социалните им осигуровки, телефонни номера, пароли, всички изпълнени с омраза имейли и съобщения, пратени от тях анонимно на Ани… И то е ясно, всичките им лични снимки. Положих изключителни старания да се сдобия с информацията на момчето, направило първоначалната снимка. А после качих всичко това онлайн под заглавие „Тролове в тъмницата“.