— Да. Работата ми ме задължава да знам — отвръща момичето с най-сухия тон, който съм чувала някога.
Триста хиляди банкноти. Това са към двеста хиляди долара по сегашния обменен курс. Този хич не се шегува. Залаганията на Warcross са незаконни в Съединените щати — това е един от многото закони, прокарани от правителството напоследък в отчаян опит да не изостава от технологиите и киберпрестъпленията. Така че, ако спечелиш залог от мач по Warcross, не печелиш пари. Печелиш кредити от играта, наречени банкноти. Обаче тъкмо там е работата — тези банкноти можеш или да ги вземеш онлайн, или да отидеш на някое място в реалността и там да се срещнеш с касиер като това момиче. И той ти обменя банкнотите. В замяна ти дава истински пари в брой.
— Парите са си мои — настоява сега типът.
— Длъжни сме да се предпазваме. Допълнителните мерки за сигурност изискват време. Може да дойдете пак утре вечер и ще обменим половината от банкнотите ви.
— Казах ви, не мога да чакам до утре вечер! Налага се да напусна града.
Разговорът се повтаря отначало. Притаявам дъх, докато слушам. Момичето почти е потвърдило неговата самоличност.
Очите ми се превръщат в цепки, а устните ми се извиват в алчна самодоволна усмивчица. Ето това тук е мигът, за който живея по време на всеки лов — когато парченцата от една следа, които съм разкрила, до едно съвпадат в една фина точка, когато виждам мишената си да стои пред мен, от плът и кръв, узряла за залавяне. Когато съм разгадала загадката.
Пипнах те.
Докато те разговарят все по-напрегнато, аз чуквам два пъти по телефона и пращам съобщение на полицията.
Получавам отговор почти незабавно.
Вадя зашеметителя от раницата. За миг той се закача за ръба на ципа и издава издайнически стържещ звук.
Разговорът замлъква. Виждам между рафтовете как и мъжът, и момичето врътват глави към мен като сърнета, осветени от фаровете на кола. Мъжът забелязва изражението ми. Лицето му лъщи от пот, косата му е полепнала по челото. Изминава частица от секундата.
Стрелям.
Той хуква да бяга — не го уцелвам на косъм. Има добри рефлекси. Момичето също скача от масата, но то ни най-малко не ме интересува. Хуквам след него. Той търчи надолу по стълбите и прескача по три стъпала наведнъж, едва не се сгромолясва в устрема си, разсипва подире си телефон и няколко химикалки. Спринтира към входа, докато аз се спускам на първия етаж. Изскачам през въртящата се стъклена врата току зад гърба му. Хукваме по улицата. Хората надават смаяни викове, щом мъжът ги разбутва и събаря по гръб една туристка, която щрака с фотоапарата си. С едно движение свалям електрическия си скейтборд от рамо, пускам го на земята, скачам отгоре му и забивам пета с всичка сила. Той издава пронизително свистене и се изстрелвам с шеметна скорост по тротоара. Мъжът поглежда назад и вижда как го настигам. Свива вляво по улицата в стремглав панически бяг.
Завивам след него под такъв остър ъгъл, че ръбът на скейтборда ми надава протестен писък, щом застъргва паважа, оставяйки дълга черна диря. Прицелвам се пак със зашеметителя и стрелям. Уцелвам го право в гърба.
Мъжът изпищява и се препъва. Мигом се опитва да се изправи отново, но аз го настигам. Той ме стисва за глезена. Спъвам се, падам и го изритвам. Гледа ме с подивели очи, озъбен, със стиснати челюсти. Мярва се острие на нож. Зървам го как блесва на светлината тъкмо навреме. Изритвам го и той се откъсва от мен, търкулвам се настрана точно преди да успее да ме намушка в крака. Пръстите ми се вкопчват в якето му. Пак стрелям със зашеметителя, този път от упор. Удря право в целта. Цялото му тяло се вцепенява и той се строполява разтреперан на тротоара.
Скачам върху него. Коляното ми се забива в гърба му, докато мъжът хълца на земята. Вой на полицейски сирени приижда иззад ъгъла. Около нас вече се е насъбрал кръг от хора, телефоните и очилата на всички са извадени и снимат ли, снимат.
— Нищо не съм направил! — хленчи мъжът пак и пак през стиснати зъби. Гласът му се чува приглушено — толкова силно го притискам към земята. — Хлапето с мен… Мога да ви кажа името ѝ…
— Млък! — срязвам го, докато закопчавам белезниците.
За мое учудване той млъква. Невинаги слушат така. Неумолима съм, докато една полицейска кола не спира до мястото, където се намирам, докато не виждам отблясъците от червени и сини светлини по стената. Едва тогава ставам и се дръпвам от него, като внимавам да си държа ръцете така, че ченгетата ясно да ги виждат. Възбудени тръпки полазват по кожата ми, докато гледам как двамата полицаи издърпват мъжа да стане прав. Ловът бе успешен.