Той се самоизмъчва. Гледам, и буца засяда на гърлото ми, как той пуска поредния конструиран спомен — този път за последвалата нощ, с лъчи на фенерчета, танцуващи из парка. Гласовете на майка му и баща му звучат изтъняло и трескаво, накъсано. После сцената преминава към малкия Хидео, коленичил пред родителите си — той ридае и се извинява истерично, неутешим е дори и когато те се опитват да го изправят на крака. Сцената отново се променя и показва Хидео в леглото, свит на кълбо, притихнал, вслушващ се в приглушения плач на майка си откъм родителската спалня. После го показва как всяка сутрин се буди и поглежда в огледалото… и вижда как в черната му коса постепенно се появява тънък сребрист кичур. Потръпвам. Травма е било, тя му е нанесла бялата резка. И макар аз да не съм той, разбирам. Дори и да го нямаше линка, свързващ емоциите ни сега, аз чувствам страшния и безкраен срам, помрачил сърцето му.
Опитвам се да си представя как един ден баща ми изчезва и никога повече не се връща, какво ли е да скърбя до безкрай без никакъв завършек, да живея в загадка с отворен край, която вечно дълбае сърцето ми като забито в него острие на нож. Мисля си за лампата на входа на дома им, която свети дори през деня. Представям си тази болка и дори и във въображението си усещам как сърцето ми кърви.
Минава дълго време, след като спомените свършват, изпълнено единствено с плисъка на водата срещу камъните. Когато Хидео пак проговаря, гласът му е тих, натежал от преследващата го всепоглъщаща вина.
— След изчезването на Сасуке те никога вече не проговориха за него. Виняха себе си, поеха срама на гърба си като бреме и го носеха мълчаливо. Съседите и полицията също спряха да говорят за Сасуке от уважение към родителите ми. Не могат да понесат да гледат снимки с него — успях да спася само тези, които бяха у мен. Сега той съществува единствено в техните скулптури. Майка ми остаря за една нощ. Навремето тя помнеше всичко, имаше фотографска памет. Оглавяваше екипа си от невролози. Сега поставя неща не на мястото им и забравя какво върши. Баща ми разви кашлица, която така и не мина. Често боледува. — Погледът на Хидео проследява пътя на съзвездието Близнаци, звездите, наредени като двама братя. — А що се отнася до мен… Сасуке обичаше игрите. Всеки ден играехме, измисляхме заедно всякакви игри. Той беше по-умен от мен — изкарваше отличен на всеки изпит, без усилие се класираше за всяка елитна академия, която ти дойде наум.
Сега разбирам.
— Изобретил си НевроЛинк заради брат си. Warcross e била вдъхновена от играта, на която Сасуке играеше в парка. Създал си Warcross за него.
Той се умълчава и водата се разплисква, когато се обръща съм мен:
— Всичко, което правя, е за него.
Докосвам с длан ръката му под рамото. Каквото и да кажа, ще прозвучи неуместно, и затова не казвам нищо. Само слушам.
— Аз не говоря за него, Емика — казва Хидео след поредното дълго мълчание и отново извръща очи. — Не съм говорил за него от години.
Ето това е Хидео без богатството, славата и гениалността си. Това е той — момче, което всеки ден чака брат си да се върне, всяка нощ заспива и сънува един и същи кошмар, попаднало завинаги в клопка, момче, което се пита какво щеше да бъде, ако бе направило само нещичко, каквото и да е, по-иначе. Трудно е да опишеш една загуба на някого, който никога не го е преживявал, невъзможно е да обясниш всички отношения, в които тя те променя. Но за тези, които са го преживели, не е нужна нито дума.
Хидео се оттласква от края на басейна и кимва към стъпалата, водещи обратно към банята. Подава ми ръка. Поемам я и погледът ми както винаги се стрелва към белезите по кокалчетата му.
— Става късно — казва нежно той.
24
По-късно вечеряме с родителите на Хидео. Гледам го как нарязва зеленчуци, пържи месо и слага ориз в пароварката. Докато той работи из кухнята, майка му се суети около мен.
— Това дребно дете — кара ми се нежно, а погледът ѝ сияе. — Хидео, защо не си я хранил както трябва? Сега да ѝ дадеш по-голяма порция. Ще върне малко руменината в бузите ѝ.
— Ока сан — казва той с въздишка. — Моля те.