Тя свива рамене.
— Казвам ти, има нужда от хубава храна, за да функционира добре мозъкът ѝ. Помниш ли какво ти разказвах? Как невроните използват енергията, която кръвта им доставя?
Тя се впуска в обяснения за кръвта, а двамата с Хидео разменяме криви усмивки.
Пак Хидео нарежда масата, поднася ни храната и налива на всички чай. Вечерята е толкова вкусна, че ми се иска да продължава вечно — сочни крехки късчета свинско, съвършено изпържени; лъщящ ориз с пържено яйце отгоре; зеленчуци в лека марината за гарнитура; пухкави оризови кексчета с пълнеж от ягоди и паста от сладък червен боб; чаши топъл зелен чай, който действа успокояващо. Докато се храним, родителите на Хидео си говорят тихо на японски, като от време на време се усмихват в моя посока — със сигурност си мислят, че движенията им са твърде потайни, за да ги забележа.
Побутвам Хидео, който седи до мен.
— Какво казват? — питам го през шепот.
— Нищо — отвръща ми, въпреки че ясно виждам как са порозовели страните му. — По принцип нямам време да готвя, това е всичко. И сега го коментират.
Ухилвам се.
— Но сготви вечеря за мен?
Усмивката, която получавам в отговор от създателя на Warcross, е — от всички възможни неща — свенлива.
— Ами — казва, — исках този път аз да направя нещо за теб. — После ме поглежда очаквателно. — Харесва ли ти?
Кадифени подаръчни кутии със съдържание за петнайсет хиляди долара. Полети на частни самолети. Гардероби, преливащи от скъпи дрехи. Вечери в ресторанти, които притежава. Никое, никое от тези неща не е карало сърцето ми да пропуска удар, както този искрен, обнадежден поглед на лицето му, докато чака да чуе дали съм харесала храната, която ми е приготвил.
Облягам се на рамото му с купата в ръка.
— Става — отвръщам му.
Той примигва изненадано, след което явно си спомня какво ми каза при онази първа наша среща. От устните му се откъсва смях.
— Приема се — казва и се обляга назад.
И все пак… Макар и да разговаря непринудено и с майка си, и с баща си, не мога да не мисля за онова, което ми каза по-рано — че Сасуке е тема, която никога не обсъжда с тях, че скръбта и срамът им са тъй дълбоки, та дори присъствието на портрета на втория им син в дома им е непоносимо за тях. Нищо чудно, че не съм и чувала за това във всички изгледани от мен документални филми за Хидео. Нищо чудно, че политиката на неговата компания да не се говори за семейството му, е толкова строга.
— Те не искат да се местят — казва ми Хидео по обратния път към Токио. — Хиляда пъти съм се мъчил да ги убедя, но те не искат да напуснат стария ни дом. И затова правя всичко по силите си да им осигуря безопасност тук.
— Безопасност? — питам.
— Домът им е постоянно под наблюдението на охрана.
Не се учудвам, че е така. Дори не бях я забелязала, но сега се досещам за случайния минувач по тротоара, за градинаря, подкастрящ плета.
Когато колата му спира зад общежитието на „Ездачите на феникси“, вече наближава полунощ. Взирам се в изображението си върху тъмните стъкла. Погледнати отвън, в момента те показват празната вътрешност на кола, та никой да не може да ни види вътре двамата.
— До скоро — прошепвам му. Никак не ми се тръгва.
Той ми се усмихва, а после се присламчва до мен, докосва брадичката ми с ръка и ме притегля в целувка. Затварям очи и се отдавам на усещането.
Накрая — твърде скоро — той се отдръпва.
— Лека нощ — прошепва.
Едва се насилвам да не погледна назад, докато слизам от колата и се запътвам към общежитието. Но усещам присъствието му дълго след като колата му потегля и ме оставя сама. Тази вечер в погледа му имаше нещо ново, което малцина са имали честта да видят… ала зад него все още се крият тайни. Питам се какво ли ще е нужно, за да ми разкрие още някоя от тях.
Остатъкът от седмицата отлита. В петък сутринта познатото блъскане на Ашър с инвалидната количка по вратата ми ме стряска и ме буди от неспокойния ми сън.
— Игра номер три! — крещи той и възбудата личи в заглъхващия му по коридора глас. — Хайде, ставайте! Ще разбием „Рицарите на облаците“ за рекордно време!
Разтърквам лицето си с ръка. Днес се чувствам гроги, мозъкът ми се е спекъл, а сърцето ми блъска в гърдите след поредната серия кошмари и усещам крайниците си натежали, когато се надигам от леглото. Докато се обличам, пред очите ми изскача съобщение от Хидео.
Поклащам глава. Сега той просто си вири носа пред нападателите.
