Той тръгна бързо напред. След по-малко от двеста метра се изправи пред черния силует на огромна двуетажна къща с няколко крила и пристройки. Вляво се простираше затревена ливада, побеляла от скреж. Някакво движение привлече вниманието му. Беше бухал, летеше ниско над ливадата. Луната хвърляше бледа светлина. Пред къщата видя паркирана кола, лъч на джобно фенерче проряза за миг мрака пред входната врата. Кой ли живееше там? На портата нямаше нито пощенска кутия, нито табелка с името на собствениците.
Той се запрокрадва полека напред; ниски шубраци се залавяха с бодлите си за крачолите му. От напрежението усещаше как се поти. Само по предната фасада преброи над трийсет прозореца с множество стъкла. Никъде не се виждаха запалени лампи. Чу почукване, сякаш от метал в метал, после звук от разцепване на дърво. На петдесетина метра пред него лъчът на фенерчето отново проблесна за миг и изчезна във вътрешността на къщата. Бруталният начин на проникване го изненада, но като се приближи, видя обяснението: къщата беше изоставена и се рушеше. Повечето от дъските на фасадната облицовка бяха още здрави, но с големи петна от мухъл. Някои от прозорците на първия етаж бяха заковани с дъски; на втория всички си бяха със стъклата. Основите бяха обрасли в тръни и буренак, сякаш отдавна никой не се беше грижил за този имот.
Определено би било интересно да узнае кой бе собственикът. И какво правеше тук рускинята посред нощ. Имаше един-единствен начин да разбере, затова Люк се приближи с решителна крачка към входната врата, чиито плътни дървени крила зееха отворени с разбита ключалка.
Бръкна под якето си и стисна дръжката на беретата, после влезе вътре, като се мъчеше да стъпва тихо. Озова се в просторно фоайе, все още застлано с килим и отчасти мебелирано. Вито стълбище водеше към горния етаж, а вляво и вдясно се виждаха врати към различни помещения. Боята се лющеше, гипсовите орнаменти се ронеха, тапетите бяха издути; природните стихии постепенно завземаха онова, което им принадлежеше. Право напред водеше коридор.
Той се заслуша; беше тихо като в гроб. И тогава се чу звук. От силни удари. Някъде в другия край на етажа.
На петнайсетина метра напред по коридора от една от вратите се процеждаше светлина. Той се приближи, възползвайки се от шума, за да прикрива стъпките си. Аня явно изобщо не се притесняваше, че може да привлече внимание. Най-вероятно предполагаше, че на километри наоколо няма жива душа. Люк стигна до отворената врата. Внимателно надникна вътре и видя нещо като изоставен кабинет с вградени библиотеки от пода до тавана; сега рафтовете бяха празни и повечето изкривени от времето и влагата. Таванът беше богато украсен с гипсови орнаменти. Мебели нямаше. Аня беше съсредоточила цялото си внимание към далечния ъгъл, където пробиваше дупка в дървената ламперия. Фенерчето й лежеше на пода, откъдето хвърляше достатъчно светлина.
Неговата задача беше да наблюдава, без да се намесва.
Гледай да не те надушат.
Тя продължаваше да удря с брадвата; трески летяха във всички страни, докато в ламперията се оформи дупка. Той забеляза, че стената е вътрешна и дупката води към друго помещение. С десния си ботуш Аня разшири дупката достатъчно, за да може да се провре. После остави брадвата на пода. И изчезна през цепнатината в стената.
4
Живор, Франция
8:50 ч.
Когато Касиопея Вит усети, че нещо не е наред, беше твърде късно. Преди два дни нейните каменоделци бяха пробили поредица от дупки във варовика — не с модерни бормашини, а така, както техните предци го бяха правили преди 800 години. Дълго желязно длето с кръстато острие, дебело колкото мъжки палец, се набиваше с чук в скалата, после се завърташе под ъгъл около оста си и продължаваше да се набива навътре, докато се получеше кухина с правилно кръгло сечение и дълбочина десетина сантиметра. Дупките бяха разположени на около педя една от друга и образуваха отсечка с дължина десет метра. Линийки не се използваха. Както в древни времена, тази функция изпълняваше дълго въже с възли на равни разстояния. Впоследствие всяка от кухините щеше да се запълни с вода, да се затапи и да се остави да замръзне. През лятото вместо с лед камъкът се разцепваше с метални клинове или пък в дупките се вкарваха сухи парчета дърво и се мокреха с вода, докато се раздуят. За щастие, тези дни температурата бе слязла достатъчно ниско и майката природа щеше да се притече на помощ.