Кариерата се намираше на три километра от френското й имение. В течение на близо десетилетие тя се бе трудила здраво, за да изгради замък единствено с инструменти, материали и строителни техники от XIII в. За целта бе закупила парцел земя, обитаван навремето от Луи IX — единствения крал на Франция, канонизиран след смъртта му. Там се намираха не само руините на кралския замък, но и едно шато от XVI в., което тя бе ремонтирала и превърнала в свой дом. Имението й се наричаше „Роял Шампан“, по името на един от кавалерийските полкове на Луи XV.
Каменната отбранителна кула през Средновековието била възприемана като символ на феодално могъщество, а замъкът край Живор първоначално бил замислен като военно укрепление, с високи стени, ров с вода, крайъгълни кулички за стражите и масивна кула. Сринат със земята преди близо три века, той се бе превърнал в мисия за Касиопея. И сега, също както в средните векове, околностите предлагаха в изобилие камък, вода, пръст, пясък и дърво — всичко необходимо за неговото изграждане. Каменари, зидари, ковачи, дърводелци, грънчари работеха за нея шест дни в седмицата срещу добро възнаграждение, като условието бе да се обличат в същите дрехи като своите предшественици отпреди осем века. Строителната площадка беше отворена за публика, а входната такса отиваше за покриване на разходите, макар в голямата си част парите да излизаха от собствените й твърде дълбоки джобове. По предварителни разчети за завършване на проекта й щяха да отидат около двайсет години.
Каменарите огледаха дупките. Водата вътре бе станала на лед, тънки цепнатини се бяха образували от разширяването — знак, че всичко беше готово. Скалната стена се извисяваше на много метри над околния терен; беше сравнително гладка, без големи пукнатини. Още преди месеци работниците бяха извлекли всичкия използваем материал на равнището на земята и сега вече добиваха от височина двайсет метра, като ползваха скеле от дървени греди, дъски и въжета. Трима мъже с големи чукове заудряха по по-малки чукчета с изострени от едната страна раздвоени глави, които се вкарваха в цепнатините и ги разширяваха. По този начин, възползвайки се от естествената структура на камъка, те произвеждаха една обща цепнатина, докато се отцепеше голям къс скала с относително правилна форма. Тежък и уморителен процес, но вършеше работа.
Мъжете ловко боравеха с инструментите си, звънът на метал се сливаше в единен ритъм. В скалата се бяха образували достатъчно цепнатини, което показваше, че са близо до целта.
— Всеки момент ще се отчупи! — извика един от мъжете.
Това бе сигналът да преустановят работа.
Всички стояха мълчаливо и оглеждаха каменната стена, която се издигаше на още двайсетина метра над главите им. Химически изследвания бяха показали, че този сивобелезникав камък е богат на магнезий, което го правеше изключително твърд, идеален като строителен материал. Под скелето каруца, застлана със сено, очакваше да поеме по-малките каменни отломки — онези, които един човек можеше да повдигне и натовари сам — и да ги откара на строежа. Сеното служеше да омекотява триенето между камъните, за да не се изронват един в друг. По-големите блокове щяха да бъдат нарязани на място и след това превозени по същия начин. Тук беше изходната точка за цялото начинание.
Каменен блок с размерите на мерцедес се отчупи от скалата и се сгромоляса на земята под тях. Мъжете изглеждаха доволни от резултата. Касиопея — също. От този трофей можеше да се получи много строителен материал. В каменната стена остана празнина като от изваден огромен зъб. Това беше първият им успех на такава височина. Сега щяха да продължат вляво и вдясно и да отцепят още няколко такива, преди да повдигнат скелето още по-високо. Тя обичаше да наблюдава хората си по време на работа — облечени както преди стотици години, само че с модерни якета и ръкавици. Както и с каски и предпазни очила — за каквито специално бе настоял застрахователят й. И тя се надяваше историята да й прости.
— Браво на всички, добра работа свършихте — каза шефът.
И тя кимна в знак на съгласие.