Мъжете заслизаха по дървените подпори. Тя остана още малко да се полюбува на кариерата. С повечето работници се познаваха от години. Тя плащаше добри надници, при това целогодишно, като им осигуряваше жилище и храна. Френските университети бяха неизчерпаем източник на стажанти, всички изгарящи от желание да бъдат част от нейния уникален проект. През лятото наемаше сезонни работници, но сега в зимното мъртвило при нея оставаха само най-запалените. Запланувала си бе да прекара деня изцяло на строежа. Три от четирите външни крепостни стени бяха почти завършени, а придобитият току-що камък щеше да стигне за голяма част от четвъртата.
И тогава се чу пукот. После още един. Което не беше необичайно, понеже бяха нарушили целостта на скалния масив.
— Махайте се от там, всички! — извика тя към мъжете, скупчени в подножието. — Бягайте! Веднага!
И размаха ръце, за да им даде знак да се отдръпнат от скелето. Не знаеше какво точно става, но ситуацията изискваше предпазливост. Звуците от разцепването на камъка ставаха все по-силни, вече звучаха като далечни изстрели от картечен пистолет — звук, който твърде добре познаваше. Трябваше да се маха от тук. Тя се обърна и тръгна към десния край на платформата, от който беше по-лесно да се слезе. Но в този момент къс варовик се отчупи и се стовари с трясък върху най-горните дъски. Цялото скеле потрепери под краката й. Нямаше за какво да се хване и за да запази равновесие, тя се просна по лице върху студеното дърво и се хвана с две ръце за ръбовете, докато люлеенето утихна. Дървената конструкция по чудо бе останала цяла, главно благодарение на естествената си гъвкавост. Отдолу се чуваха гласове, които я питаха дали всичко е наред.
Тя се надигна на колене и надникна над ръба.
— Нищо ми няма.
После се изправи на крака и се отупа от прахоляка.
— Ще трябва да огледаме скелето — провикна се тя към мъжете долу. — Здраво удари.
Нов пукот привлече вниманието й.
Скалната маса над опразненото от каменния блок пространство се бе отцепила по протежение на един седиментен слой и изведнъж земното притегляне от съюзник се бе превърнало в техен враг, възползвайки се от слабите места в скалата. При цялата си привидна неуязвимост камъкът можеше в един момент да се окаже крехък като дърво.
Мощен пукот като две последователни експлозии разтърси скалата.
Прах и пясък се сипеха във въздуха. Нов огромен камък се стовари отгоре, като за малко не отнесе скелето. Пътят напред беше отрязан. Затова Касиопея се извърна и хукна в обратната посока, към отсрещния край на платформата. Зад гърба й каменна лавина помете част от подпорните стълбове.
Касиопея видя, че всичките работници бяха избягали далече от опасността. Оставаше само тя.
Нов огромен камък се откъсна и се стовари върху голите дървени греди. Още малко и под краката й нямаше да остане нищо здраво. Тя погледна надолу и на десетина метра под себе си видя каруцата със сеното, която не бе помръднала от мястото си. Слоят сено й изглеждаше достатъчен на дебелина, но нямаше как да знае това със сигурност.
За съжаление, нямаше избор.
Тя скочи от скелето надолу с главата, после тялото й се преобърна във въздуха с гърба напред. Ако бе пресметнала вярно падането си, каруцата трябваше да се намира точно под нея. Чу как някъде назад дървената кула се срива под каменната лавина. Миг по-късно се приземи насред сеното, което смекчи силата на удара. Отвори очи, наоколо продължаваха да се сипят камъни и отломки от дървени греди.
Касиопея се надигна и огледа пораженията. Работниците се скупчиха наоколо, като един през друг я питаха дали е ранена. Тя поклати глава и още веднъж ги огледа, за да се убеди, че всички са живи и здрави.
— Май ще се наложи доста да разчиствате тук — каза тя, после скочи от каруцата.
Още беше в шок, но си каза, че такива неща се случват, особено на проекти от подобен мащаб. За щастие, до момента не бяха имали нито една съществена злополука.
Касиопея беше магистър по средновековна архитектура; дисертацията й беше върху Пиер де Монтрьой, един от най-изявените представители на готиката от XIII в. Само проектирането на замъка й бе отнело близо година; надяваше се да е жива, за да го види завършен. Нямаше 40, така че не възрастта беше проблем, а рисковете, които поемаше, и то не само да бъде затрупана от падащи камъни. През годините се бе оказвала в твърде опасни ситуации. Ако човек прекарва твърде дълго време сред хора с пушки, все някоя някъде ще гръмне. За момента можеше да се каже, че й бе вървяло. Както и днес.