Работниците тръгнаха да разчистват отломките. А в джоба й мобилният телефон извибрира.
През последните две-три седмици Касиопея работеше повече със семейната си корпорация, базирана в Барселона. Получила я бе в наследство от родителите си като тяхна единствена наследница, притежаваща активи за милиарди долари, разпръснати на шест континента. Обикновено правенето на бизнес беше сред най-непривлекателните й занимания, затова бе поверила управлението на фирмите си на компетентни мениджъри, но в последно време с работата отвличаше вниманието си от други неща. Когато усети вибрацията, първата й мисъл бе, че отново я търси главният изпълнителен директор.
Но се оказа есемес.
Тя чукна с пръст по иконата и на дисплея се появи името на подателя. Стефани Нел.
Това беше може би последният човек на света или може би предпоследният, с когото би желала да има нещо общо в този момент.
Тя прочете съобщението.
Котън е в беда. Не бих те занимавала, ако не беше сериозно.
5
Езерото Байкал, Русия
Малоун затвори за миг очи, за да проясни съзнанието си. Стискаше здраво щурвала и насочваше носа на самолета срещу вятъра в опит да намали скоростта почти до нула. Човекът, който му бе предал самолета, се бе похвалил, че Ан-2 можел да лети и заднешком, ако попадне в насрещен вятър със скорост трийсет възела. Пилоти дори били успявали да го приземят по този начин, вместо да скачат с парашут. Ето че сега му се удаваше случай да провери.
Самолетът се тресеше и той трябваше да издърпа щурвала докрай назад, за да го задържи в хоризонтално положение — трудна задача, особено като се имаше предвид, че краищата на двете леви крила липсваха. Моторът мълчеше, бордовите уреди не работеха, в кабината бе настанал мраз поради спрялото отопление. За щастие, беше облечен с термоизолиращи и ветроустойчиви дрехи, изцяло руска военна разработка; с ръкавици, ботуши, качулка с кожена подплата.
Той усещаше как скоростта намалява, единствено насрещният вятър държеше самолета във въздуха. Две силни изпуквания привлякоха вниманието му. Натискът върху крилата бе огънал предните елерони. Самолетът губеше височина, но не плавно. Малоун стабилизира донякъде машината, но макар и застанал хоризонтално, самолетът продължаваше да пада. Той хвърли бърз поглед през прозорците и видя синкавия лед. Самолетът се залюля — първо вдясно, после вляво, но той всеки път коригираше с щурвала, успявайки да го задържи с носа срещу вятъра. През прозорците за миг нахлу слънчев лъч. Мощен порив повдигна самолета нагоре, докато го изтласкваше назад. Той нямаше представа в какво ще се блъсне долу на земята; сигурно беше само, че кацането няма да е никак меко, затова той провери още веднъж предпазните колани и се подготви за неизбежното.
Допря земята първо с опашката на самолета, ските се подгънаха, после се изправиха като пружини; мощни ветрове брулеха кабината на стария Ан-2. Стърженето на стоманените ски по коравия лед му показа, че вече не лети. Тялото му пое силата на удара, очите му щяха да изхвръкнат. С езика си усети вкус на кръв. Не можеше да направи нищо, освен да се надява, че все някога ще спре да се плъзга. Най-после тежестта на самолета си каза думата и машината спря на едно място. Слава богу, че наоколо беше празно пространство. Последно разтърсване и самолетът застана неподвижно.
Единствено бученето на кръвта в ушите му и тежкото му дишане нарушаваха тишината наоколо. Малоун се усмихна. Само това не бе преживявал досега.
Навремето бе служил като пилот на изтребител; все още имаше валидно свидетелство за управление на граждански самолет. Летял бе на какво ли не. Но в този момент бе готов да се хване на бас, че малцина бяха оцелелите след такова кацане.
Той разхлаби коланите и погледна навън. Раздрънкан, ръждясал камион, с някога червена боя на кабината, която едва се различаваше под дебелия слой замръзнала кал, се движеше към него. От корпуса на самолета върху леда бе изтекла локва гъста течност, в мразовития въздух се разнесе остра миризма на гориво. В резервоара имаше теч, и то голям. Камионът се носеше право към него, вдигайки облаци ледени кристали от повърхността на езерото. Може би идваше помощ. Определено имаше нужда някой да го закара до Бабушкин, където го очакваше транспорт. Сега от него се искаше не само да огледа дачата, но и да установи кой го бе свалил с ракета.
Камионът приближаваше, големите грайфери на гумите хвърляха буци сняг във въздуха. Вятърът блъскаше самолета, в пилотската кабина беше арктически студ. Малоун повдигна качулката на якето, за да не му замръзнат ушите. Беретата, която бе получил от отряда, беше пъхната в кобур под мишницата. Мобилният му телефон беше все така свързан с бордовата радиостанция. Той се пресегна, за да го изключи, но междувременно камионът спря на трийсетина метра и от него изскочиха двама мъже, въоръжени с автоматични пушки. Само очите им се виждаха през процепите на скиорските маски. Ако това беше делегация по посрещането му, се държеше доста странно. Двамата приклекнаха и се прицелиха.