Стигна до края на тунела и се изправи в цял ръст. Намираше се в подземието на църквата.
Часовникът му показваше 11:47.
Пет минути, откакто бе активирал устройството.
Малоун огледа църковния двор; по натрупаните строителни отпадъци, покрити отгоре с тънък слой сняг, нямаше следи от човешко присъствие. В основата на църквата видя двойна метална врата, която сигурно водеше към някакво подземие. Отвън на вратата висеше катинар, но когато се приближи, той забеляза, че е закачен само на едната халка.
Хвана дръжките на двете крила, които без всякакво съпротивление се отвориха навън, разкривайки стръмно стълбище с бетонни стъпала. В осветеното подземие бяха разположени агрегатите на климатичната инсталация.
В далечния край на подземието беше застанал Зорин с фенерче в ръка.
Малоун се затича напред и с цялата тежест на тялото си се блъсна в едрия като защитник по футбол руснак, от силата на удара краката и на двамата се откъснаха от пода.
Първоначалната изненада на Зорин при вида на Малоун бързо отстъпи място на шок. Този американец беше безсмъртен. Вече два пъти възкръсваше. Изтракването на металните врати го бе сварило неподготвен — пистолетът му беше на няколко метра встрани, където го бе оставил заедно с палтото.
Малоун изобщо не му остави време да реагира.
Тялото на Зорин се стовари с трясък на пода.
Касиопея беше в шок. Вместо да обяви тревога, Личфилд бе избягал, спасявайки единствено себе си. Беше твърде късно да предприеме каквото и да било.
— Къде е църквата „Сейнт Джон“? — попита тя.
Един от агентите я упъти.
Тя се затича към вратата, като извика през рамо:
— Обади се на Северната порта да ме пуснат да мина!
Малоун трябваше да приключи бързо тук.
Наоколо не се виждаше алуминиев куфар, а в стената зееше дупка, което можеше да означава само едно: бомбата беше заложена и детонаторът загряваше.
Зорин се отскубна и скочи на крака. Малоун също се изправи, но бе посрещнат от удар с юмрук, от който главата му отхвръкна назад, а долната му челюст едва не се откачи. Втори удар в слънчевия сплит го прегъна на две. Но той се съвзе и заби чело в носа на Зорин, който изохка; последва прав в челюстта.
Зорин залитна назад, но запази равновесие и замахна; ударите му бяха бързи като нападаща кобра. Върху един бетонен блок имаше дебела стоманена верига; той я грабна и замахна с нея. Малоун се наведе и веригата изсвистя над главата му; парченца мазилка се отрониха от стената, където бе попаднал ударът. Зорин отново замахна с веригата, но той я избягна, отскачайки назад.
Този човек умееше да се бие. Е, Малоун не падаше по-долу.
Стъпил здраво с двата си крака, той нанасяше удар след удар. Зорин се опита да замахне отново с веригата, но един вертикално насочен удар в челюстта го зашемети, после два в бъбреците го накараха да отпусне хватката и веригата издрънча на пода.
Малоун се хвърли напред, обви дясната си ръка около шията му и я законтри с лявата. От челото му се стичаше пот. Зорин се опитваше отчаяно да се изскубне, но той стискаше все по-силно. И по-силно.
Дишането на руснака стана накъсано, от гърлото му се чуха хрипове.
Силата, с която дърпаше ръцете му в опит да охлаби хватката около гърлото си, бързо се изчерпваше. Кръвта в ушите на Малоун бучеше, сякаш в него биеше сърцето на Зорин, а не неговото собствено. Досега никога не бе убивал човек с голи ръце, но нямаше избор. Зорин трябваше да бъде премахнат. Без колебание, без жалост, без забавяне. В съзнанието си той отброяваше минутите и знаеше, че времето изтича.
Мускулите на Зорин започнаха да се схващат, тялото му потръпваше в спазми, давеше се, краката му започнаха да ритат като на обесен, после главата му се люшна на една страна и той се свлече безжизнен надолу.
Малоун отпусна хватката и на свой ред рухна на четири крака, останал без сили. В ушите му биеха тъпани, пред очите му танцуваха лилави кръгове. Зорин лежеше неподвижно, с отворена уста, от носа му се стичаше кръв, лицето му беше в рани.