— Под нас е — каза тя. — В тунел, прокаран от Братството на Синсинати след войната от хиляда осемстотин и дванайсета. — Тя размаха дневника пред лицето му. — Всичко е тук. Докладвах на Личфилд, но той си е тръгнал, без да каже на когото и да било.
И тогава й просветна.
— Копелето мръсно! Каза ми, че според закона от четирийсет и седма година можело и той да наследи президентския пост. Хващам се на бас, че министърът на правосъдието е по-високо в списъка от определения днес за правоприемник. Ако бомбата гръмне, Личфилд става президент.
— Тогава да гледаме да не гръмне.
Погледът й се зарея през френските прозорци към ливадата и скупченото зад оградата множество. Когато се бе обадила на Личфилд, все още имаше възможност да спасят Фокс и поне още няколко души от хората в сградата.
Сега вече нищо не можеше да се направи. Шесткилотонен взрив щеше да изпепели земята в радиус от километър и половина наоколо.
— Всичко е в ръцете на Котън.
Малоун нямаше право да спира. Трябваше да върви напред. Но отвратителното чувство на страх, на парализиращ ужас бе завладяло мозъка и замъглило мислите му.
С изключение на една. Мисълта за бягство.
Мускулите му бяха обзети от слабост. Затворил очи, той се бе свил в черупката си, опитвайки се да прогони ирационалния пристъп на паника. Не помнеше откога не се бе чувствал толкова безпомощен. Задушаваше се, дрехите му стягаха. Виеше му се свят. Беше дезориентиран. Стените на тунела сякаш се свиваха около него и го притискаха. Някой някога му бе казал, че това е от чувството на безпомощност.
Глупости. Беше като попаднал в клетка, поставена в друга клетка, двете заедно в трета. Ужасно.
Единственото му успокоение беше, че нямаше кой да го види така.
Тунелът започваше да се стеснява, таванът определено слизаше полека надолу. Явно конструкцията се бе слегнала, зидът бе поддал. Не беше броил крачките си, но беше навлязъл доста навътре, сигурно бе подминал Лафайет Парк, а може би дори и Пенсилвания авеню. Как ли това нещо беше останало незабелязано толкова време? Изумително. Колкото по-навътре отиваше, толкова повече следи от слягане и деформация се виждаха. Опита се да мисли за това, да залъже съзнанието си, но без успех. Тунелът беше като питон, който го задушаваше, изсмукваше силите му. Ужасът извираше от мрака и го пронизваше като стрели.
Пред него таванът съвсем се бе слегнал, проходът нямаше и метър на височина. От приведен, но все пак на два крака той трябваше да застане на четири и да ходи като животно. След още няколко метра — да пълзи по корем.
Тунелът се беше стеснил до тясна пролука в земята. Той светна навътре с фенерчето. И видя алуминиев куфар. На три метра по-нататък.
Господи!
Как да стигне до него?
Той не се бе сблъсквал с такова изпитание и в най-ужасните си кошмари. Дори в ония, от които се събуждаше, облян в ледена пот.
Но нямаше избор.
Касиопея намери църквата „Сейнт Джон“, заобиколена от висока строителна ограда, която прескочи без колебание. Откъм северната страна забеляза отворената двукрила метална врата. Притича до там, слезе по няколкото бетонни стъпала, мина през следващата отворена врата и се озова в подземието на църквата. Миризмата на смърт я удари в носа. Веднага откри източника — в далечния край на помещението имаше труп.
Изтича до него.
Зорин.
Мъртъв.
Котън не се виждаше, което означаваше едно: бе влязъл в тунела. И тя го последва.
Малоун пълзеше сантиметър по сантиметър напред, по корем, с протегнати ръце, в които стискаше фенерчето. Беше толкова тясно, че не можеше да сгъне дори лактите си. С всяко оттласкване напред ръцете му загребваха мръсотия от пода. Давеше се, дробовете му бяха сякаш пълни с тиня. Закашля се, въздухът не достигаше. От тавана нападаха парченца мазилка и той се спря на място. Запита се дали с усилията си няма да предизвика някое срутване.
При тази мисъл го обзе парализиращ ужас. Напомни си, че само на метри от него имаше ядрена бомба. Ако експлодираше, той щеше просто да се изпари. Но пък в това имаше и нещо хубаво — щеше да сложи край на мъките му. Само че той не биваше да го допусне да се случи. Твърде много хора там горе разчитаха на него. Затова продължи да пълзи напред, като се набираше с лакти и оттласкваше с крака.