И стигна до бомбата.
Проходът тук беше не по-висок от шейсет сантиметра. Нямаше място дори да отвори куфара. Ако започнеше да го дърпа назад, където беше по-широко, щеше да загуби време, което можеше да бъде катастрофално. Видя, че ключалките бяха разтворени. Постави фенерчето така, че да осветява куфара с лъча си, и внимателно повдигна капака, колкото да може да вкара ръка. Напипа цилиндъра от неръждаема стомана.
Беше горещ.
Спомни си какво му бе казал Даниълс и щракна прекъсвача, но за по-сигурно намери опипом жиците, свързани с електродите на батерията.
И ги изтръгна. Вътре се посипаха искри.
Очите му щяха да изхвръкнат. Зачака експлозията — ярка и гореща като повърхността на Слънцето, която да го ослепи за милисекунда като насочена в очите му светкавица.
Нищо. Минаха още няколко секунди. Пак нищо.
Затворът му беше леденостуден, въздухът — негоден за дишане. Чувстваше се погребан дълбоко в земните недра. Лежеше неподвижно и гледаше куфара, бръкнал с ръка вътре. Размърда пръсти и отново пипна цилиндъра. Сякаш вече не беше толкова горещ. Само топъл, при това бързо изстиваше. Стисна го в ръка, после пак го опипа с върховете на пръстите си, пак го стисна, пак го опипа. Цилиндърът определено се охлаждаше.
Беше успял. Тази гадост беше обезвредена. Време бе да си ходи.
Опита се да запълзи назад, но не можа. Опита отново, но тясното пространство ограничаваше движенията му. Когато се напъна, отгоре напада мръсотия и изпълни гърлото му. Струваше му се, че тунелът се е свил още повече около него, че го притиска отвсякъде и се опитва да го задуши.
По гърба му напада хоросан. Тунелът сякаш си отмъщаваше на неканените гости. Нямаше излизане от тук.
Света Богородице!
Какво, по…
Тунелът се срути.
Малоун изкрещя.
Касиопея напредваше толкова бързо, колкото позволяваше тунелът, като си светеше с телефона. Можеше да си представи какво изпитва Котън в този момент. Той мразеше тесни пространства. Тук беше тясно дори за нея, макар да не страдаше от клаустрофобия. Беше навлязла дълбоко навътре, може би на стотина метра от входа на тунела и той постепенно се стесняваше, когато чу крясък.
Някъде напред.
Тя забърза още повече и стигна до място, където проходът се беше свил до тясна цепнатина. Напред нещо се раздвижи. Проблесна светлинка.
О, господи!
Котън беше затрупан.
Малоун не беше на себе си. Не помнеше кога за последен път бе крещял. Може би никога. Почувства се слаб и глупав. Миризмата на собствения му страх го бе прекършила. Затвори очи и се опита да осмисли ситуацията. Тялото му тежеше като пълно с олово; ръцете и краката му бяха схванати от болка. Беше погребан жив, едва дишаше, една мисъл се бе загнездила в съзнанието му.
Махай се от тук.
Как бе могъл…
— Котън!
Той се сепна. Човешки глас. Твърд, силен, авторитетен. И познат.
Касиопея. Самият звук на гласа й го дръпна назад от ръба на бездната.
— Тук съм! — обади се той, като се насилваше да звучи нормално.
Две ръце сграбчиха обувките му. Допирът й го успокои. Силата, с която го стискаше за глезените, подсказваше на замътения му мозък, че може би нещата ще се оправят.
— Затрупан съм. Не мога… да изляза.
— Вече можеш.
Касиопея си бе пробила път с копане. Ровеше яростно с ръце и хвърляше пръст зад гърба си, докато се добра до краката на Котън. Сега го дърпаше за глезените, като същевременно пълзеше заднешком през тунела и се извиваше като змиорка. Дребният ръст добавяше по няколко сантиметра разстояние между нея и стените, позволявайки й да маневрира.
Тя знаеше защо бе извикал.
Защото, ако имаше ад — в което тя не беше убедена — за Котън той би изглеждал като този тунел.
Малоун пълзеше с мъка назад; Касиопея му помагаше, като го дърпаше за краката. Още метър-два и щеше да се измъкне от този ковчег. Беше оставил куфара и фенерчето в тунела. Единственото му желание бе да се махне от тук. Краката му бяха вече извън цепнатината, обратно в квадратния участък на тунела, където можеше да ходи приведен и който му се струваше като Големия каньон на Колорадо в сравнение с онова, от което се бе измъкнал.