— Какво виждаш? — чу той гласа на Стефани Нел в слушалките си.
Системата за връзка на самолета беше включена към мобилния му телефон. Бившата му шефка наблюдаваше операцията от Вашингтон.
— Много лед. Невероятно е как такова огромно нещо може да замръзне изцяло.
Ледът беше синкав на цвят; вихрушки носеха ситен като захар сняг по гладката повърхност. Малоун мина още веднъж над сградите, за да ги огледа внимателно. При инструктажа бе видял сателитни снимки на мястото и сега ги различи безпогрешно.
— Главната къща е отдалечена на около четиристотин метра на север от селото — докладва той.
— Някакво движение?
Селото с дървените къщи изглеждаше замряло, само тънки струи дим се виеха над комините. До него водеше един-единствен път и продължаваше от другата му страна. В средата се издигаше църква от дъски, боядисани в жълто и розово, с два характерни купола. Селото беше на самия бряг. Бяха му казали, че източната страна на Байкал била по-рядко населена и привличала по-малко посетители. Едва около 80 000 души живеели в петдесетина селища, подобни на това. Извитият като широка дъга южен бряг беше популярна туристическа атракция, особено през лятото, но останалата част от ивицата, простираща се на стотици километри, оставаше пуста и труднодостъпна.
И точно това бе причината за съществуването на населеното място под него. Жителите му го бяха нарекли Чаяние, което означаваше надежда. Единственото им желание бе да ги оставят на мира и в течение на вече над двайсет години руското правителство ги търпеше, без да им се меси. Те бяха Червената гвардия — последният бастион на твърдолинейните комунисти, останали в нова Русия.
Бяха му казали, че главната къща била някогашна дача. Тя беше кацнала на върха на огромен скалист рид, вдаден навътре в замръзналото езеро, а до нея между обсипаните със сняг борове се виеше черен път. Самата сграда не беше никак малка. Боядисаната й в охра фасада изглеждаше масивна, от тухли и бетон; беше на два етажа, с покрив от шистови плочки. От едната й страна бяха паркирани два големи автомобила. Комините й бълваха гъст дим; стълб дим се виеше и от комина на една от дървените постройки наблизо.
Не се виждаше жива душа.
След като я отмина, той зави към езерото, за да направи още един кръг отгоре. Обичаше да лети. След малко щеше да използва ските, за да кацне върху леда срещу град Бабушкин, на осем километра южно от това място, и щеше да се придвижи по повърхността му, за да паркира самолета до кея, който по това време на годината не обслужваше плавателни съдове. Там щеше да го чака сухоземен транспорт, за да го откара обратно на север за един поглед отблизо.
Той прелетя за последно над Чаяние и дачата, после снижи за подхода към Бабушкин. С крайчеца на окото си видя как някаква искра проблесна между високите дървета. Нещо излетя и се понесе към него. Ракета?
— Имам проблем — каза той. — Някой стреля по мен.
Реакцията му бе инстинктивна, плод на години опит; от този момент нататък той превключи на автопилот. Зави рязко вдясно, като едновременно пикира надолу, и бързо загуби височина. Старият Ан-2 беше маневрен колкото тежкотоварен камион. Мъжът, който му бе предал самолета сутринта, го бе предупредил да го държи изкъсо и се бе оказал прав. Щурвалът се дърпаше от ръцете му като бик, уловен за рогата; машината подскачаше и се друсаше, сякаш всеки миг нитовете на обшивката щяха да се изскубнат. Ракетата профуча край него, като закачи двете леви крила. Корпусът се разтресе от удара и Малоун хоризонтира самолета, за да огледа пораженията. Аеродинамичните повърхности на крилата бяха от обикновено платно, което се бе разкъсало и отдолу се подаваше изкривеният метален скелет. От което възникнаха проблеми със стабилността.
Самолетът отказваше да му се подчинява. Летеше точно срещу вятъра, като в този момент скоростта му беше под 50 възела. Имаше реална опасност да падне.
— Какво става? — попита Стефани.
Щурвалът продължаваше да се дърпа и съпротивлява, но Малоун го стискаше здраво и дори успя да издигне самолета малко нагоре. Двигателят боботеше като няколко мотоциклета едновременно; витлото загребваше въздуха, като се мъчеше да задържи машината в полет. И тогава се чу задавяне. После експлозия като от ауспух. Той знаеше какво става. Двигателят се съпротивляваше на напрежението, което му се предаваше от витлото. Уредите на таблото примигваха.