Дончо Цончев
Я живей като другите
Богомил Тодоров Бижев живи през мартенските котки, топлия априлски вятър и майския кикот зад розите сам — в растящия навън и навътре пашкул на несподеленото мислене. Два пъти бе идвал Милутин (и двата пъти бе свивал рамене на въпроса: „Къде е Кръстина бе, човек?“) — две нощи осъмнаха в приказки.
Светът на хората беше една ужасна бъркотия от зло и добро, подлост и благородство, откровение и лъжа, обич и омраза — само две възможни позиции можеше да избереш: служба на едното или на другото. Служба докрай и срещу всичко. Противникът Зло-Подлост-Лъжа-Омраза беше великолепен, доказано по-силен от ордена Добро-Благородство-Откровение-Обич. Струваше си битката с него. И той я започна с възраждащото го решение, че вече знае защо се е родил. Но това трая твърде малко — до лятото установи с пределна яснота, че никой нищо не заслужава.
Беше се преместил на големия строеж на корабостроителния. Срещаше стотици хора, свързани с работата. Девет на десет от тях не мислеха всъщност за нищо освен да изкарат някой лев повече в разгара на сезона и да го духнат. Седем на десет от тях бяха нещастни колкото и да получат, ако друг е получил повече. Пет на десет от тях бяха готови да предадат всеки от останалите: не даже за облага или от страх, а за да освободят дивия мрак на завистта вътре в самите себе си.
Десетият обикновено беше пияницата, разплакан от умиление към крехкостта на доброто, а може би и към собствената си непригодност да стисне зъби… и да се бори.
От какво да ги пазиш такива? От кого да ги пазиш?
Готвеше се да избяга от строежа и да потърси на юг рибарите, когато дойде Милутин. Той се настани във фургона, на леглото на Кръстина, и каза:
— Богомиле, братко мой, гледай сега какво става.
Двамата с още три яки момчета образуваха бетонджийска бригада. Работеха всичко, каквото им кажат, и много. Всяка вечер сядаха заедно и до последна подробност премисляха всичко, с което можеше да се изкара повече. Пиеха по две, до три ракии — Милутин не позволяваше повече. Една сутрин един дойде десет минути по-рано и беше предупреден, че ако това се случи още веднъж, много по-добре за него ще е хич да не идва. Защото уговорката беше със сила на клетва: идва се половин час преди работа.
Тъкмо този половин час преди работното време стана причина на края на месеца да си напълнят джобовете с пари, а през септември (когато плажовете все още бяха пълни с цъфнали бански костюми от цяла Европа) във вестника да се появи снимката на петимата, а отдолу: „Бригадата на Милутин Петракиев редовно преизпълнява плана си със сто и осемдесет процента“. Момчетата всъщност можеха и повече, но някой хитрец от канцелариите бе измислил парите от сто и осемдесет процента нагоре да не се изплащат изцяло.
Нещата вървяха чудесно, когато един ден Милутин каза, докато обядваха, облегнати на кофража:
— Тая е по-добра. — Той чукна дъската зад себе си.
Другите мълчаха, докато той пи вода и продължи да почуква дъската зад себе си.
— Хвърляме лопатите и от понеделник на другия корпус започваме с теслите. Който се плаши, много му здраве.
Никой не се уплаши, защото през цялото време на бетонджийството беше помагал на кофражистите, беше се осланял на мястото, в което отива тежката, сиво-зелената сънувана каша от цимент и баластра — защото всеки от петимата гледаше и мислеше, докато работи.
Разрядите останаха същите (такава беше уговорката), работата бе по-лека физически и парите повече.
След две седмици Милутин каза:
— Окото ми е в монтажа. Мислете и вие. Парите са там и бъдещето е там.
Когато двамата с Богомил след това тръгнаха към Колю на Рада за празниците, той го попита:
— Абе ти какво мислиш за мене?
— Кога?
— Сега. След като почнахме така, както почнахме.
Богомил го погледна в очите и каза чистосърдечно: — Не си същият човек, Милутине.
Те бяха на брега на морето (чакаха лодките) и едновременно мислеха за предното лято, таляните, семейство Владикови и германците — всичко онова, което ги бе свързало.
— Благодаря ти — каза Милутин кротко. — Твоята честност наистина струва повече от златото. А колкото до мене, значи съм успял. Аз това исках. И още искам. Помниш ли, като ти казах: „Гледай сега какво става?“ Доволен съм, че става. Детето в мене умря още с мечтите по паралелите и меридианите. С папуасите и пингвините, и езерото Виктория. Старецът още не е роден в мене. Не ме интересува сега ни зло, ни добро. Светът изобщо не се дели според тези две думи. Той е един безкраен фронт, всичко е битка и аз искам да участвувам в нея. Всичко ме дразни. Всичко ме вика. Всичко ражда в мене нечовешка енергия. Аз ще си взема моето. То е неограничено. Кой всъщност ограничава човека освен собствените му качества? Не вярвам в „така му било писано“. Човек сам изписва съдбата си, като на лист — от бесилото, до короната. Не зная дали ме презираш, само виждам, че напоследък се отдръпваш. Усещам защо. Не ми е все едно. Но ще продължа моя път.