Почувствува се страхотно силен, напълно равен на другите, облече си най-хубавия костюм (вече имаше три) и тръгна да търси Кръстина. Ако не нея — някоя друга. Трета, пета, стотна. Но непременно от този вид. Която казва: „Я не се излагай.“ Или както му бе казала първата вечер, докато той се притесняваше от единственото легло във фургона: „Я лягай.“
Да. Ще я намери, ще се ожени, ще изкарат година и нещо във фургона, после ще се преместят в апартамент. Собствен, той ще го купи. Ще го построят с момчетата за нула време. Те бяха говорили за това — да купят мястото, материалите и да дигнат едно блокче. Или да си помагат: първо на един, после на друг и така. В ръцете им беше — на тези зверове от Милутиновата бригада. И както печелеха бързо, приказките им не бяха юношески мечтания. Тъй. Ще се ожени, ще си има жилище. Кръстиноподобната ще роди. Немуподобното ще расте под закрилата му, той ще го наблюдава с огромен интерес (искаше му се да каже „небивал“, но веднага разбра колко е смешно) и ето как ще открие какво е. Какво ли друго можеш да си освен дядовците и бабите, бащата и майката, синовете, дъщерите и внуците? И тъкмо открие всичко това — ще одъртее и ще трябва да си отива. Браво … Тогава пък немуподобното ще започне да си изгаря главата с въпроси. И тъй нататък. Но — какво — и да седиш сам във фургона докрая, всичко това пак ще се случи. И несравнимо по-лошо — без тебеподобното. Защо да седиш? Защо да се жениш и да отглеждаш деца с балонно големи глави от въпроси? Защо пък не. Защо, защо пък?
Я тръгвай!