Скоро малката компания от пътници се настани весело в полукръг около бумтящата камина. Влязоха в употреба завивки, възглавници и подвижни части от дилижанса. Спътничката си избра най-близкото място до огъня, в края на полукръга. Там тя красеше трона, издигнат от верните й поданици. Седеше на възглавнички от дилижанса и се беше облегнала на празно сандъче и бъчонка, покрити със завивка, която я предпазваше от течението в къщата. Беше протегнала елегантно обутите си крачета към милостивия огън. Свали ръкавиците си, но остави на врата си дълга мека кожа. Колебливите пламъци осветяваха слабо лицето й, полускрито от кожата — младежко лице, много женствено, отчетливо изваяно, спокойно и непоколебимо уверено в своята красота. Кавалерството и мъжеството се надпреварваха да й угаждат. Тя приемаше това отношение не игриво, като жена, която задирят, не кокетно, както мнозина от нейния пол, недостойни за такова внимание, не и с тъпо равнодушие, като вол, който получава стиска сено, а съгласно предписанията на самата природа — като лилия, която поема капката роса, чието предназначение е да я освежи.
Навън вятърът виеше неистово, ситният сняг навяваше през всяка пролука, студът обсаждаше гърбовете на самопожертвователната шесторка; ала стихията не беше лишена от защитник. Съдията Менефи пое ролята на адвокат на снежната буря. Времето беше неговият довереник и с нарочна пледоария той се опита да убеди премръзналите съдебни заседатели, че те тънат в рози, поклащани само от нежния зефир. Той намери запас от шеги, остроумия и анекдоти, макар и не дотам прилични, които му донесоха успех. Неговата веселост се оказа направо заразителна. Всеки бързаше да внесе своя дял в общия оптимистичен фонд. Дори пътничката се реши да проговори.
— Според мен всичко е очарователно — каза тя с тихия си кристално чист глас.
Сегиз-тогиз някой от мъжете ставаше и на шега изследваше стаята. Предишният обитател, старият Редрът, почти не беше оставил следи.
Всички се обърнаха настойчиво към Билдад Роуз — да разкаже историята на бившия отшелник. Сега, когато конете бяха настанени удобно, а пътниците също, кочияшът отново беше спокоен и любезен.
— Старият гарван — подзе Билдад не много почтително — пърхаше в тази хралупа около двайсет години. Не допускаше никого близо до себе си. Приближеше ли се някакво возило, той се шмугваше вътре и залостваше вратата. Очевидно нещо му хлопаше. Купуваше си храна и тютюн от дюкяна на Сам Тили, при Литъл Мъди. През август отишъл там загърнат в червено одеяло и казал на Сам, че той е цар Соломон и очаква да му гостува Савската царица. Носел със себе си всичкото си имане — торбичка със сребърни монети, и я захвърлил в кладенеца на Сам. „Тя няма да дойде — казал на Сам, — ако разбере, че имам някакви пари“. Щом хората разбрали как разсъждава за жените и парите, станало им ясно, че се е побъркал. И се погрижили да бъде изпратен в лудницата.
— Дали в живота му не е имало някаква нещастна любов, която го е накарала да се уедини? — попита един от пътниците, млад човек, собственик на някаква агенция.
— Не — каза Билдад, — или поне аз не съм чувал такова нещо. Имал е само най-обикновени неприятности. Разправят, че на младини не му потръгнало в любовта с някаква девойка; но това е било далеч преди да се загърне в червеното одеяло и да приключи финансовите си сметки. А за нещастна любов нищо не съм чувал.
— О — възкликна съдията Менефи многозначително, — явно имаме случай на несподелена любов.
— Не, господине — отсече Билдад, — нищо подобно. Тя изобщо не се е женила за него. Мармадюк Мълиган разговарял веднъж с някакъв човек от родния град на Редрът. Та той му казал, че Редрът си е бил момче на място, само че потупаш ли го по джоба, в него дрънвали само копчета за ръкавели и връзка ключове. Той бил дал дума на тази млада госпожица Алис… забравих й презимето. Човекът казал, че тя била такава мома, на която с удоволствие можеш да платиш трамвайния билет. Добре ама в града пристигнал богат младеж, който имал карети, дялове в рудници и колкото щеш свободно време. Е, падал донейде и лепка. Та тоя и госпожица Алис започнали случайно да се срещат по пътя към пощата, пък ставали и други съвпадения и разни неща, които понякога карат момичето да върне годежния пръстен и прочее подаръци. С една дума, появила се „пукнатина в люнета“, както е рекъл поетът. Един ден хората видели Редрът и госпожица Алис да си говорят на портата. После той свалил шапка и дим да го няма. Оттогава никой не го и виждал в града. Във всеки случай, това е разказал човекът.